Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Надвечер вече двеста души работеха край стените. Дванайсет тежки оръдия, изпратени още преди обсадата на Краков от пан Варшицки, краковски кастелан, бяха сложени на нови лафети и съответно нагласени.

От манастирските складове монаси и слуги изнасяха гюллета, които бяха наредени на купища при оръдията; изкарваха ракли с барут, развързваха връзки мускети и ги раздаваха на манастирските войници. По кулите и ъглите на стените бе поставена стража, която трябваше да наблюдава внимателно денем и нощем околността; освен това разпратени на разузнаване хора се пръснаха из околността до Пшистайня, Клубоцко, Кшепице, Крушина и Мстов.

Манастирските складове бяха богато снабдени с храни, но пак прииждаха припаси от града, от Ченстохувка и други села, които принадлежаха на манастира.

Слухът тресна като гръм по цялата околност. Гражданите и селяните започнаха да се събират и съвещават. Мнозина не искаха да повярват, че какъвто и да било неприятел ще посмее да вдигне ръка срещу Ясна гура.

Твърдеше се, че само Ченстохова ще бъде зает; но и това възмущаваше умовете особено когато други напомняха, че шведите са еретици, които нищо не възпира и които са готови да охулят умишлено пресветата Дева.

Затова се колебаеха, съмняваха се и вярваха ту едно, ту друго. Едни кършеха ръце и очакваха страхотни знамения по земята и небето, видими знаци на Божия гняв; други потъваха в безпомощно и нямо отчаяние; трети ги овладяваше нечовешки гняв, сякаш главите им се изпълваха с огън. А щом веднъж човешката фантазия разпери криле за полет, веднага започнаха да се носят най-различни мълви, все по-трескави, все по-ужасни.

И както бива, когато някой пъхне тояга в мравуняк или хвърли жар в него, та веднага се изсипват неспокойни рояци, които се трупат, разбягват и отново събират, така закипяха градът и околните села.

След обед групи граждани и селяни заедно с жени и деца заобиколиха манастирските стени и ги държаха сякаш в обсада, като плачеха и охкаха. Към залез-слънце игуменът Кордецки излезе при тях, навлезе в тълпата и започна да пита:

— Хора, какво искате тук?

— Искаме да дойдем в манастира, да браним Богородица! — викаха мъжете и разтърсваха тояги, вили и други селски оръжия.

— Искаме за последен път да видим пресветата Дева! — хленчеха жените.

Игуменът Кордецки застана на един издигнат скален къс и каза:

— Адските порти не ще победят небесните сили. Успокойте се и изпълнете сърцата си с надежда. Не ще стъпи кракът на еретика в тия свещени стени, няма да може лютеранското или калвинското суеверие да извършва своите гадни магии в тая обител на почит и вяра. Аз наистина не зная дали ще дойде тук дързък неприятел, но знам, че ако дойде, ще бъде принуден да си отиде със срам и позор, защото по-голяма сила ще сломи неговата сила, ще се пречупи неговата злоба, могъществото му ще бъде смазано и ще се сложи край на неговите успехи. Изпълнете сърцата си с надежда! Не за последен път виждате вие нашата покровителка, напротив — ще я гледате в още по-голяма слава и ще видите нови чудеса. Изпълнете се с надежда, избършете сълзите си и укрепете своята вяра, защото ви казвам — не аз говоря това, а дух Божий говори чрез мене, — че шведът няма да влезе между тия стени — благоволение ще се излее оттук и мракът няма да угаси светлината, както тая нощ, която иде днес, не ще попречи на Божието слънце да изгрее утре!

А тъкмо тогава беше залез. Мракът вече покриваше околността, само черквата гореше червено, обляна от последните лъчи на слънцето. Като видяха това, хората коленичиха около стените и веднага надежда се вля в сърцата им. В това време по кулите започнаха да звънят за вечерня. Игуменът Кордецки започна да пее „Ангел господен“, последван от цялото множество. Шляхтичите и войниците, които стояха по стените, присъединиха гласовете си, пригласяха също големите и малки камбани и изглеждаше, че целият хълм пее и звучи като грамаден орган, който се чува по четирите страни на света.

Пяха до късно; игуменът Кордецки благославяше ония, които си тръгваха, и най-сетне каза:

— Който от мъжете е участвал във война, който умее да си служи с оръжие и има храбро сърце, нека утре сутрин да дойде в манастира.

— Аз съм служил!… Аз съм бил в пехотата!… Аз ще дойда!… — викаха многобройни гласове.

И навалицата бавно се разпръсна. Нощта мина спокойно. Всички се събудиха с радостен възглас: „Шведа го няма!“ Въпреки това занаятчиите докарваха през целия ден поръчаните неща.