Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— А ти ме нарече шляхтиче — каза остро пан Пьотр. — Моля, а ти кой си? С какво родът Бабинич е по-горен от Чарнецки?… Да не е сенаторски род?

— Милостиви пане — отговори Кмичиц весело, — ако не беше смирението, което ми е наложено при изповедта, ако не бяха тия бичове, които всеки ден ми порят гърба за някогашните ми мръсотии, веднага бих нарекъл още по-другояче ваша милост, но ме е страх да не изпадна в старите си грехове. А по въпроса дали Бабиничи или Чарнецки са по-добри, това ще се види, като дойдат шведите.

— А какъв чин смяташ да получиш?… Да не мислиш, че ще те направят един от командирите?

Кмичиц стана сериозен.

— Обвинихте ме, че търся някаква корист, сега ваша милост приказваш за чин. Знай, че не съм дошъл тук за почести, защото другаде можех да стигна до по-високи. Ще остана прост войник, дори под твое командване.

— Защо „дори“?

— Защото ме гледаш накриво и си готов да ми досаждаш.

— Хм! Няма какво! Хубаво е от твоя страна, че искаш да останеш дори прост войник, защото изглежда, че си много буен и мъчно можеш да проявяваш смирение. Предпочиташ да се биеш ли?

— Това ще се види с шведите, както вече казах.

— О, а ако шведите не дойдат?

— Тогава знаеш ли какво, ваша милост? Ще отидем да ги търсим! — каза Кмичиц.

— А, сега ми харесваш! — възкликна пан Пьотр Чарнецки. — Хубава чета можем да съберем… Шльонск не е далече оттук и веднага биха надошли войници. Офицерите, както и чичо ми, дадоха честна дума, но простите войници дори не са ги питали. Мнозина бихме могли да съберем още при пръв призив!

— И добър пример бихме дали на другите! — каза Кмичиц разпалено. — Аз също имам шепа хора… Ваша милост ще ги видиш при работа!

— Тогава… тогава… — каза пан Пьотр — за Бога!… Я дай да те целуна!

— Дай и ти! — каза Кмичиц.

И без да му мислят много, се хвърлиха в прегръдките един на друг.

Тъкмо тогава минаваше свещеник Кордецки, видя тая сцена и започна да ги благославя, а те веднага му признаха какво се бяха уговорили. Свещеникът само се усмихна спокойно и продължи пътя си, като си каза:

— Болният почва да оздравява.

До вечерта приготовленията бяха завършени и крепостта беше напълно готова за отбрана. Нищо не й липсваше: нито припаси, нито барут, нито оръдия, само нямаше достатъчно здрави стени и многобройна войска.

Честнохова или по-скоро Ясна гура, макар и естествено и изкуствено укрепена, се числеше към по-малките и по-слабите крепости на Жечпосполита. А що се отнася до войската, можеше да има толкова хора, колкото си поиска, но монасите нарочно не претоварваха стените с войска, за да могат хранителните припаси да стигнат за по-дълго.

Затова имаше и такива, особено между немците топчии, които бяха убедени, че Ченстохова не ще може да се защити.

Глупци! Те мислеха, че нея не я защитава нищо друго освен стените, и не знаеха какво значат вдъхновените от вярата сърца. Игуменът Кордецки се страхуваше да не би да разпространяват съмнение между хората, та ги отстрани освен едного, който минаваше за майстор в изкуството си.

Същия ден при Кмичиц дойде старият Кемлич със синовете си и го помоли да ги освободи от служба при него.

Пан Анджей побесня.

— Кучета! — каза той. — Доброволно се отказвате от такова щастие и не искате да защитавате пресветата Дева!… Добре, нека бъде така! Стойността на конете получихте, а за останалото ще ви платя веднага.

И той извади от сандъчето си една кесия и им я хвърли на земята.

— Ето вашето възнаграждение! Искате да търсите плячка от другата страна на стените! Повече искате да бъдете разбойници, а не защитници на Мария?!… Махайте се от очите ми! Вие сте недостойни да се намирате тук, недостойни сте за християнското общество, недостойни сте за такава смърт, каквато ви чака тук!… Вън! Вън!

— Недостойни сме — отговори старият, като разпери ръце и наведе глава, — недостойни сме очите ни да гледат ясногурското великолепие. Райска врата! Зорнице! Убежище на грешните! Недостойни сме, недостойни!

Тук той се наведе ниско, толкова ниско, че чак се преви на две, и едновременно мършавата му хищническа ръка грабна кесията от пода.

— Но и отвъд стените не ще престанем да служим… — каза той. — Ваша милост… в случай на нужда ще съобщим всичко… Ще отидем, където трябва… Ще направим, каквото трябва… Ваша милост ще има готови слуги отвъд стените…

— Вън! — повтори пан Анджей.

И те излязоха, като се покланяха дълбоко, защото ги душеше страх и бяха щастливи, че всичко се беше свършило така. Надвечер те вече не бяха в крепостта.