Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— За Бога! Той хули пресветата Дева… Аз разбирам немски език… Страшно хули!… Не мога да издържа!

И насочи лъка, но пан Чарнецки удари по него с ръка.

— Бог ще го накаже за хулите — каза той, — а свещеник Кордецки ни забрани да стреляме първи, само след като те започнат.

Едва изрече тия думи, и райтарът вдигна приклада на мускета до лицето си, изтрещя изстрел, а куршумът се загуби някъде в пукнатините на скалата, без да достигне до стените.

— Сега може ли? — викна Кмичиц.

— Може! — отговори Чарнецки.

Кмичиц, като истински човек на войната, се успокои в миг. Райтарът бе заслонил очите си с ръка и гледаше подир своя куршум, а пан Анджей опъна лъка, плъзна пръст по тетивата, докато тя зацвърча като лястовица, после се прицели добре и извика:

— Труп! Труп!

В същото време се чу жалното съскане на страшната стрела; райтарът изтърва мускета, вдигна двете си ръце нагоре, вирна главата и се строполи възнак. Някое време той се мяташе като извадена от водата риба и риташе земята с крака, но скоро се изпъна неподвижен.

— Ето един! — каза Кмичиц.

— Вържи го на портупея! — каза пан Пьотр.

— Въжето от камбанарията няма да стигне, ако е рекъл Бог! — викна пан Анджей.

След миг при трупа дотърча втори райтар, който искаше да види какво му е или може би да му задигне кесията, но отново изсъска стрела и вторият падна върху гърдите на първия.

По това време се обадиха и полските оръдия, които Вжешчович беше докарал със себе си. Той не можеше да разруши с тях крепостта, както не можеше да мисли и за превземането й, понеже разполагаше само с конница; но заповяда да гърмят, за да уплаши монасите. Така или иначе, началото беше дадено.

Свещеник Кордецки дойде при пан Чарнецки, придружен от свещеник Доброш, който в мирно време завеждаше манастирската артилерия и в празник даваше оръдейни салюти, затова го смятаха за най-добър топчия между монасите.

Игуменът прекръсти оръдието и го посочи на свещеник Доброш, а той запретна ръкави и започна да го насочва между две постройки, където беснееха петнайсетина ездачи, а всред тях офицер с рапира в ръка. Дълго се мери свещеник Доброш, защото беше въпрос за репутацията му. Най-сетне взе фитила и го допря до подсипа.

Гръм разтърси въздуха и димът закри погледа. След малко обаче вятърът го разнесе. В празното пространство между сградите вече нямаше нито един конник. Неколцина лежаха на земята заедно с конете, другите бяха офейкали.

Монасите започнаха да пеят по стените. Трясъкът на сградите, които рухваха при „Света Барбара“, съпровождаше песента. Стъмни се, само безброй роеве от искри, изхвръкнали нагоре от падането на гредите, се издигнаха във въздуха.

Отново засвириха тръби в редовете на Вжешчович, но отгласът им почна да се отдалечава. Пожарът догаряше. Тъмнината обгърна подножието на Ясна гура. Тук-таме се чуваше цвилене на коне, но все по-далече, по-слабо. Вжешчович се оттегляше към Кшепице.

Свещеник Кордецки коленичи на стената.

— Марийо, майко на единния Бог! — каза той със силен глас. — Направи, та който дойде след него, да си отиде също така със срам и напразен гняв в душата.

Докато се молеше, внезапно облаците над главата му се разкъсаха и светлият блясък на месеца озари кулите, стените, коленичилия игумен и пепелищата на изгорелите постройки при „Света Барбара“.

На другия ден спокойствие зацари в подножието на Ясна гура и монасите го използваха, за да се заемат още по-ревностно с приготовленията за отбрана. Извършваха се последните поправки по стените, правеха се още оръжия за отблъскване на атаки. От Дзбов, Кроводжа, Лгота и Грабувка дойдоха двайсетина селяни, които в миналото били служили в кралската пехота. Те бяха приети и сложени между защитниците. Свещеник Кордецки просто се разкъсваше. Той отслужваше литургия, участваше в съвещания, не изпущаше дневните и нощни богослужения, а през свободното време обикаляше стените, разговаряше с шляхтичите и селяните. И при това от лицето му и от цялата фигура лъхаше такова спокойствие, каквото могат да имат може би само каменните статуи. Погледнеше ли някой лицето му, побледняло от липса на почивка, можеше да помисли, че този човек спи сладък и лек сън; но тихото примирение и едва ли не веселото настроение, което светеше в очите му, както и устата, която мълвеше молитва, показваха, че той бди и мисли, и се моли, и се жертва за всички. От тая душа, устремена с всички сили към Бога, вярата течеше като спокоен и дълбок поток; всички я пиеха с пълна уста и който имаше болна душа, оздравяваше. Където се белнеше расото му, там по човешките лица се отразяваше спокойствие, очите се смееха, а устата повтаряха: „Добрият ни отец, нашият утешител, защитник, надежда.“ Целуваха ръцете и расото му, той се усмихваше като зората и продължаваше пътя си, а около него, над него и пред него се ширеше вяра и спокойствие.