Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Шествието обиколи стените веднъж, но не се връщаше, не се пръскаше — продължаваше по-нататък. Блясъци от дарохранителницата падаха върху лицето на игумена и поради тях това лице изглеждаше сякаш златно и лъчезарно. Свещеник Кордецки вървеше с притворени очи, а по устата му играеше почти неземна усмивка на щастие, благост, упоение; с душата си беше в небесата, в светлите висини, във вековечната радост, в ненарушимото спокойствие. Но сякаш получаваше оттам заповеди да не забравя за тая земна черква, за тия хора, за крепостта, за часа, който предстоеше да дойде, та навремени се спираше, отваряше очи, издигаше дарохранителницата и благославяше.

Благославяше народа, войската, хоругвите, които цъфтяха като цветя и блестяха с багрите на дъгата; после благослови стените и хълма, който гледаше към околността, благослови по-малките и по-големите оръдия, оловените и железните гюллета, съдовете с барут, подставките под оръдията, купищата страшни оръжия за отбиване на атаки; след това благослови селата, разположени в далечината, и благослови севера, юга, изтока и запада, сякаш искаше да простре Божията мощ върху цялата околност, върху цялата тая земя.

Удари два часът след пладне, а процесията още се намираше на стените. Но изведнъж в далечината, където небето сякаш се сливаше със земята и се простираха синкави мъгли, в тия мъгли именно нещо се замярка и започна да се движи, изпълзяваха някакви форми, отначало мътни, които се скупчваха постепенно и ставаха все по-ясни. Внезапно на края на шествието се чу вик:

— Шведите! Шведите идат!

После настана тишина, сякаш сърцата и езиците се вцепениха; само камбаните продължаваха да бият. Но в тишината прозвуча гласът на свещеник Кордецки, силен, макар и спокоен:

— Братя, да се радваме! Наближава часът на победите и чудесата!

А миг по-късно:

— Под твоята защита прибягваме, майко, господарко, царице наша!

В това време шведският облак се превърна в безмерна змия, която допълзя още по-близо. Виждаха се вече нейните страшни прешлени. Тя се свиваше, развиваше, понякога блесваше на светлината като лъскава стоманена люспа, понякога потъмняваше и пълзеше, пълзеше, измъкваше се от далечината…

Скоро очите, които гледаха от стените, можеха вече да различат всичко подробно. Най-напред се движеше конница, след нея пехотни карета; всеки полк представяше дълъг правоъгълник, над който се издигаше друг по-малък, образуван от щръкналите пики; по-нататък, хей там, зад пехотата, се влачеха оръдия с обърнати назад и приведени към земята гърла.

Техните лениви тела, черни или жълтеникави, лъщяха зловещо на слънцето; още по-назад се тръскаха по неравния път ракли с барут и безкрайна редица от коли с шатри и всякакъв вид военен инвентар…

Страшен, но прекрасен беше изгледът на тоя поход на редовна войска, която продефилира пред очите на ясногурците, сякаш за да ги уплаши. После от цялото се откъсна конницата, тръгна в тръс и се олюляваше като раздвижвана от вятъра вълна. След малко тя се разпадна на петнайсетина по-големи и по-малки части. Някои отряди се приближаваха към крепостта; други в миг се пръснаха по околните села, за да търсят плячка; трети най-сетне започнаха да обикалят крепостта, да разглеждат стените, да проучват местността, да заемат по-близките постройки. Отделни конници постоянно прелитаха с най-голяма бързина от по-големите части към дълбоките пехотни отряди и съобщаваха на офицерите къде могат да се настанят.

Тропотът и цвиленето на конете, виковете, подвикванията един към друг, възгласите на няколкото хиляди гласове и глухият тътен на оръдията — всичко това долиташе много ясно до ушите на обсадените, които досега стояха спокойно на стените като при зрелище и гледаха с удивени очи това голямо движение и суетня на неприятелските войски.

Най-после пехотните полкове пристигнаха и почнаха да се лутат около крепостта, за да търсят най-удобни места за силни позиции. Тогава нападнаха Ченстохувка, манастирски чифлик, в който нямаше никаква войска, а само селяни, затворили се в къщите си.

Финландският полк, който стигна там пръв, нападна яростно беззащитните селяни. Започнаха да ги измъкват за косите от къщите и направо колеха ония, които се съпротивляваха; останалите изпъдиха вън от чифлика; конницата ги подгони и разпръсна на всички страни.

Парламентьор от страна на Мюлер с призив да се предадат още преди това затръби пред манастирската врата, но като видяха клането и жестокостта на войниците в Ченстохувка, защитниците отговориха с оръдеен огън.