Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Тук той се спря малко в своя унес, после се обърна към монасите и шляхтичите:

— Кой ще поеме такава отговорност върху собствените си плещи? Кой ще поиска да попречи на чудесата на Мария, на нейната милост за спасението на това кралство и на католическата вяра?

— В името на Отца и Сина и на Светия Дух! — обадиха се няколко гласа. — Да ни пази Бог!

— Няма да се намери такъв! — извика пан Замойски.

А ония от монасите, в чиито сърца се беше промъкнало преди това съмнението, почнаха да се бият в гърдите, защото ги обзе силен страх. И никой от насъбраните тази вечер вече не мислеше за предаване.

Но при все че сърцата на първенците бяха подкрепени, все пак пагубната сеитба на продажника даде отровни плодове.

Съобщението за абдикацията на Ян Казимеж и за невъзможността да дойде отнякъде помощ стигна чрез шляхтичите до жените, от жените до прислугата, а слугите я разпространиха във войската, на която направи най-лошо впечатление. По-малко се смутиха селяните, но тъкмо опитните войници по професия, свикнали да преценяват развитието на войната само по войнишки начин, почнаха да се събират помежду си, да си излагат един на друг невъзможността за по-нататъшна отбрана, да се оплакват от упоритостта на монасите, които не разбират тия неща, най-сетне да се сдумват и шепнат.

Един артилерист, немец, твърде подозрителен, посъветва войниците сами да вземат работата в свои ръце и да се споразумеят с шведите за предаване на крепостта. Други подхванаха тая мисъл, но се намериха и такива, които не само че се противопоставиха решително на предателството, но съобщиха за него на Кордецки.

Свещеник Кордецки, който умееше да свързва най-голямата си вяра в небесните сили с най-голяма земна предвидливост и предпазливост, изкорени още в зародиш бунта, който се разширяваше скрито. Най-напред той прогони от крепостта водачите на бунта начело с оня артилерист, без никак да се страхува, че могат да съобщят на шведите за състоянието на крепостта и за слабите й страни, после удвои месечното възнаграждение на войниците, но взе от тях клетва, че ще бранят манастира до последна капка кръв.

Също така обаче удвои и бдителността, като реши още по-зорко да наблюдава както платените войници, така и шляхтичите, па дори и своите монаси. Старшите отци бяха определени за нощните бдения; младите бяха задължени не само да участват в богослуженията, но и да бъдат на стените. На другия ден се извърши преглед на пехотата, за всяка кула беше определен по един шляхтич с неговите слуги, а също така по десет монаси и двама сигурни артилеристи. Всички те бяха задължени ден и нощ да пазят на поверените им места.

Така на североизточната кула застана пан Зигмунт Мошински, добър войник, оня именно, чието дете беше спасено по чудотворен начин, при все че огненото гюлле бе паднало до люлката му. Заедно с него беше на стража отец Хилари Славошевски. На западната кула застана отец Мелецки, а от шляхтата пан Миколай Кшищопорски, мрачен и неразговорлив човек, но безкрайно смел. Югоизточната кула заеха пан Пьотр Чарнецки с Кмичиц; а с тях отец Адамус Стипулски, който някога беше служил в леко въоръжена хоронгва. При нужда той с готовност запретваше расото и насочваше оръдието, а от гюллетата, които прелитаха, се смущаваше толкова, колкото старият вахмистър Сорока. Най-сетне за западната кула определиха пан Скужевски и отец Даниел Рихталски, който се отличаваше с това, че можеше да не спи по две-три нощи, без това да вреди на силите и здравето му.

Над стражите поставиха Доброш и отец Захариаш Малаховски. Неспособните за бой бяха определени да стоят по покривите, а оръжейната и всички военни съоръжения се дадоха под надзора на отец Лясота. Той също пое службата на огневи майстор след свещеник Доброш. Нощем трябваше да осветява стените, за да не може неприятелската пехота да се приближава до тях. Той именно направи железните кошчета и скобите по кулите, в които нощем горяха факли и борина.

Така всяка нощ цялата крепост изглеждаше като един грамаден факел. Наистина това улесняваше стрелбата на шведите срещу кулите, но можеше да послужи и като знак, че крепостта още се отбранява, ако случайно някаква войска дойдеше на помощ на обсадените.

И така не само че намеренията за предаване свършиха с нищо, но защитниците се заловиха още по-ревностно за отбраната. На другия ден свещеник Кордецки обикаляше по стените като пастир около кошарата си, виждаше, че всичко е добре, и се усмихваше благо, хвалеше началниците и войниците, а когато дойде при пан Чарнецки, каза със светнало лице: