Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— И шерадският мечник, нашият любим началник, се радва от сърце заедно с мене и казва, че сега сме два пъти по-силни, отколкото в началото. Нов дух се вля в сърцата, останалото ще извърши милостта на пресветата Дева, а аз в това време отново ще се заловя за преговори. Ще протакаме и ще се бавим, защото така се пести човешката кръв.

А Кмичиц се обади:

— Ех, благоговейни отче, каква полза от преговорите! Жалко за времето! По-добре тая нощ да устроим ново нападение навън и да понасечем тия псета.

А свещеник Кордецки, понеже беше в добро настроение, се усмихна, както се усмихва майка на непослушно дете, после взе въжето, което се намираше при оръдието, и започна да се преструва, че бие с него Кмичиц по гърба.

— Ще ми се месиш ли ти тук, непоносими литовецо — казваше той, — като вълк ли ще жадуваш тук за кръв, пример на непослушание ще даваш, а!… На ти, на ти!

А Кмичиц, развеселен като ученик, отбягваше ту надясно, ту наляво и нарочно, уж да дразни, повтаряше:

— Да бием шведите! Да бием! Да бием! Да бием!

Ето такива забави си устройваха тия горещи души, посветени на отечеството. Но свещеник Кордецки не се отказа от преговорите, като виждаше, че Мюлер ги желае горещо и се хваща за всеки удобен случай. Тая готовност радваше свещеник Кордецки, защото той лесно разбираше, че неприятелят трябва да е в неудобно положение, щом така жадно желае да свърши обсадата.

Така започнаха да текат един след друг дните, през които оръдията и пушките наистина не мълчаха, но действаха главно перата. По тоя начин обсадата се провлече, а зимата настъпваше все по-сурова. По върховете на Татрите облаците мътеха в стръмни гнезда виелици, мраз, снегове и се спускаха върху страната, повели след себе си своето ледено потомство. Нощем шведите се гушеха около огнищата си, като предпочитаха да загиват от манастирските снаряди, отколкото да мръзнат.

Коравата земя пречеше да се правят окопи и подкопни тунели. Обсадата не напредваше. Не само офицерите, но и цялата войска имаше на устата си само една дума: „Преговори“.

А монасите най-напред се преструваха, че искат да се предадат. Като пратеници при Мюлер дойдоха отец Марцели Доброш и ученият свещеник Себастиан Ставицки. Те дадоха на Мюлер някаква надежда за съгласие. Щом чу това, той разпери ръце и беше готов да ги грабне в прегръдките си от радост. Защото въпросът беше не за Ченстохова, а за цялата страна. Предаването на Ясна гура би отнело последните надежди на патриотите и окончателно би тласнало Жечпосполита в прегръдките на шведския крал, докато съпротивата, и то победоносната съпротива, би могла, напротив — да промени сърцата, умовете и да предизвика нова страхотна война. Признаци наоколо не липсваха. Мюлер знаеше това и чувстваше в какво се беше заплел, колко страшна отговорност тежеше върху него, знаеше, че го чака или кралско благоволение, маршалски жезъл, почести, титли, или окончателен провал. А понеже сам вече беше започнал да се убеждава, че не ще може да строши тоя „орех“, прие монасите необикновено любезно като някакви императорски или султански посланици. Покани ги на пир, сам пи за тяхното здраве, също така за здравето на игумена и на шерадския мечник; подари им риба за манастира, най-сетне предложи толкова леки условия за предаване, та нито за миг не се съмняваше, че ще бъдат приети с готовност.

Отците поблагодариха смирено, както прилича на монаси; взеха хартията и си отидоха. Мюлер обяви, че в осем часа сутринта портите на манастира ще бъдат отворени. В шведския стан зацари неописуема радост. Войниците изоставиха насипите и окопите, почнаха да се приближават до стените и да подхващат разговори с обсадените.

Но от манастира съобщиха, че по въпрос от такова голямо значение игуменът трябва да поиска мнението на всички монаси, затова те молят за отлагане с още един ден. Мюлер се съгласи без колебание. В това бреме в дефиниториума действително се съвещаваха до късно през нощта.

При все че Мюлер беше стар и опитен воин, при все че може би в цялата шведска армия нямаше друг генерал, който повече от тоя Полиоркетес да е водил преговори с различни градове, все пак сърцето му биеше неспокойно, когато на другия ден сутринта видя две бели раса, които се приближаваха до квартирата, която заемаше.

Това не бяха същите отци; напред вървеше свещеник Мачей Блешински, лектор по философия, който носеше писмо с печати; след него пристъпваше отец Закариаш Малаховски, със скръстени на гърдите ръце, с наведена глава и леко побледняло лице.