Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Отечество, вяра — с една дума, всичко свято им беше напълно безразлично. Те признаваха само войниклъка, в него търсеха удоволствия, разврат, полза и забрава в живота. Все пак, като изберяха някой стан, служеха му доста вярно поради някакво войнишко-разбойническо чувство за чест и за да не спадне търсенето им. Такъв беше и Куклиновски. Суровата смелост и неимоверната злоба му бяха създали слава между нехранимайковците. Той лесно успяваше да завербува хора. Целия си живот беше прекарал на служба по разни станове и видове войска. Беше атаман в Сечта; командваше полкове във Влашко; в Немско вербуваше доброволци през Трийсетгодишната война и беше придобил донякъде слава като командир на конница. Кривите му крака, извити като дъги, показваха, че по-голямата част от живота си бе прекарал на кон. При това беше тънък като клечка и леко приведен поради развратния си живот. Много кръв, проляна не само във войни, тежеше на съвестта му. И все пак по природа той не беше съвсем лош човек, понякога имаше по-благородни пориви, само че беше разюздан и развален до мозъка на костите. Често пъти пиян сам казваше в интимна компания: „Направил съм много неща, за които трябваше да ме удари гръм, но не ме удари.“

Тая безнаказаност беше станала причина да не вярва в Божията справедливост и наказание не само през живота, но и след смъртта — с други думи, не вярваше в Бога, но вярваше в дявола, магьосниците, астролозите и алхимията.

Обличаше се с полска носия, защото смяташе, че тя е най-удобна за кавалерист; само още черните си мустаци подстригваше по шведски и ги разперваше с вирнати нагоре краища. Когато говореше, служеше си с умалителни на всички думи като дете, а това правеше странно впечатление в устата на такъв въплътен дявол, изверг и кръволок. Той говореше много и все се хвалеше; разбира се, че се смяташе за знаменита особа и за един от първите в света кавалерийски полковници.

Мюлер, който сам спадаше към подобен род хора, макар и в по-голям мащаб, го ценеше много и особено обичаше да го кани на своята маса. Сега Куклиновски сам му се натрапи за помощник, като му гарантираше, че с красноречието си веднага ще накара монасите да се опомнят.

По-рано още, когато след арестуването на монасите пан Замойски, шерадски мечник, се готвеше да отиде сам в стана на Мюлер и искаше заложник, Мюлер изпрати Куклиновски; но пан Замойски и свещеник Кордецки не го приеха като човек с незадоволителен ранг.

От тоя момент, засегнат в самолюбието си, Куклиновски се чувстваше смъртно обиден от защитниците на Ясна гура и реши да им вреди с всички сили.

Сега той реши да отиде като пратеник, първо, заради самото пратеничество, и второ, за да види всичко и да хвърли тук-таме лошо семе. Понеже се познаваше отдавна с пан Чарнецки, приближи се до портата, пазена от него, но точно тогава пан Чарнецки спеше, а го заместваше Кмичиц; та той посрещна госта и го отведе в съвещателната зала.

Куклиновски изгледа пан Анджей с окото на познавач и веднага му направи впечатление не само държането, но и образцовото войнишко снаряжение на младия юнак.

— Войничето веднага ще познае истинското войниче — каза той, като вдигна ръка към калпака си. — Не очаквах, че калугерчетата ще имат такива добри офицери на службица. Как се казвате, моля?…

У Кмичиц, който беше ревностен като всеки нововъзвърнат, чак душата се потърсваше, особено срещу поляци, които служеха на шведите; въпреки това той си спомни неотдавнашната сръдня на свещеник Кордецки и значението, което игуменът придаваше на преговорите, та отговори хладно, но спокойно:

— Аз съм Бабинич, бивш полковник в литовските войски, а сега доброволец на служба на пресветата Дева.

— А аз съм Куклиновски, също така полковник, за когото трябва да си чул, ваша милост, защото през доста войнички се е говорело не само тук, но и в чужбина за това име и за тази сабичка (тук той се удари по страната).

— Моите почитания! — каза Кмичиц. — Чувал съм.

— Ето, моля… значи ваша милост си от Литва?… И там се случват славни войници… Ние знаем това един за друг, защото тръбата на славата се чува от единия край на света до другия… Познаваш ли там, ваша милост, някой си Кмичиц?

Въпросът беше зададен толкова неочаквано, та пан Анджей застана като вцепенен.

— А ти, ваша милост, защо питаш за него?

— Защото го обичам, макар да не го познавам; защото си приличаме като две капчици вода… И винаги съм повтарял: двама истински войници има в Жечпосполита (извинявай, ваша милост) — аз в Кралството и Кмичиц в Литва… Две гълъбчета, нали?! Ти познаваше ли го лично, ваша милост?