Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Свещеникът мълча известно време.

— Зная, че си го направил от чисто сърце! — отговори той след малко. — Тревожи ме само това, че си спечелил нов враг… Той е страшен човек!

— Ех, един повече, един по-малко!… — каза Кмичиц. След това се наведе към ухото на свещеника.

— А княз Богуслав — каза той, — това е сериозен враг. Какво е за мене някакъв си Куклиновски! Няма и да го погледна.

В това време се обади страшният Арфунд Витенберг. Един висш офицер донесе строго писмо от него до манастира със заповед отците да предадат крепостта на Мюлер. „В противен случай — пишеше Витенберг, — ако не престанете да оказвате съпротива и не пожелаете да се подчинявате на поменатия генерал, бъдете убедени, че ви чака сурово наказание, което да послужи за пример на другите. А вината за тона припишете на себе си.“

След получаването на това писмо отците решиха да протакат постарому, като всеки ден изтъкват нови трудности. И отново затекоха дни, през които грохотът на оръдията прекъсваше преговорите и обратно.

Мюлер заяви, че желае да вкара в манастира свой гарнизон само за да го пази от развилнели се банди.

Отците отговориха, че щом техният гарнизон се оказа достатъчен за отбрана срещу толкова могъщ вожд като негово достойнство генерала ще бъде още по-достатъчен срещу вилнеещите банди. Затова те молеха Мюлер в името на всичко свето, в името на почитта, която населението храни към тая обител, в името на Бога и благоговението към Мария да си отиде във Велун или където му хареса. Но и шведското търпение се изчерпи. Това смирение на обсадените, които едновременно молеха за милосърдие и стреляха все по-усилено с оръдията, довеждаше до отчаяние вожда и войската.

Отначало в главата на Мюлер не можеше да се побере защо, когато цялата страна се е предала, единствено само това място се отбранява, каква сила го поддържа, в името на какви надежди тия монаси не искат да се покорят, към какво се стремят, какво очакват.

Но времето носеше все по-ясни отговори на тия въпроси. Съпротивата, която започна тук, се разширяваше като пожар.

Въпреки доста тъпата си глава най-сетне генералът разбра какво искаше свещеник Кордецки; пък и всичко му обясни неопровержимо Садовски: че въпросът е не за това скалисто гнездо, не за Ясна гура, не за съкровищата, натрупани в манастира, не за безопасността на братството — но за съдбата на цялата Жечпосполита. Мюлер разбра, че тоя тих свещеник знае какво прави, че има съзнание за мисията си, че се е надигнал като пророк, за да свети с примера си на страната, за да викне с могъщ глас към изток и запад, към север и юг: „Sursum corda!“ 209 209 Горе сърцата! (лат.). — Бел.прев. — и било със своята победа, било със смъртта и жертвата си да пробуди спящите от съня, да измие грешните от греховете, да хвърли светлина в мрака.

Като разбра това, старият воин просто се уплаши и от защитника, и от собствената си задача. Внезапно тоя ченстоховски „курник“ му се представи като грамадна планина, защищавана от титан, а себе си видя като малък генерал, собствената си армия пък за пръв път през живота си видя като шепа жалки червейчета. Те ли ще вдигат ръка срещу тази толкова страшна, тайнствена, висока до небесата мощ? И така Мюлер се уплаши и съмнение започна да се прокрадва в сърцето му. Понеже знаеше, че вината ще струпат върху него, сам почна да търси виновни и гневът му най-напред падна върху Вжешчович. В стана възникнаха разпри и раздори почнаха да настройват сърцата едно срещу друго; от това обсадните действия страдаха.

Но Мюлер беше свикнал извънредно дълго, през целия си живот, да мери хората и събитията с обикновената войнишка мярка, та понякога още се утешаваше с мисълта, че крепостта най-сетне ще се предаде. Ето че и Витенберг му изпращаше шест разрушителни оръдия от най-голям калибър, които бяха показали вече при Краков своята сила.

„По дяволите! — мислеше Мюлер. — Тия стени не могат да се опрат на такива грамадни оръдия, а когато това гнездо на призраци, суеверие, магии се разпръсне заедно с пушека, веднага нещата ще вземат друг обрат и цялата страна ще се успокои.“

И докато очакваше по-големите оръдия, заповяда да се стреля с по-малките. Дните на боеве се върнаха. Напразно обаче огнените кълба падаха по покривите, напразно най-енергичните топчии полагаха свръхчовешки усилия. Колчем вятърът отвяваше морето от пушеци, манастирът се показваше недокоснат, великолепен както винаги, висок, с кули, които пробождаха спокойно лазура. През това време се случваха неща, които ширеха суеверен ужас между обсадителите. Ту снарядите прелитаха над цялата височина и улучваха войниците, които се намираха от другата страна; ту топчия, зает с насочване на оръдието, падаше внезапно; ту пушеците образуваха страшни и чудновати фигури; ту барутът в раклите пламваше неочаквано, сякаш подпален от невидима ръка.