Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

И шляхтичът започна да разправя какво ставало във Велкополска, какви обирничества, насилия и убийства си позволявал жестокият неприятел, как разстрелвали, как изтезавали до смърт, за да узнаят къде има пари, как в самия Познан е бил убит главата на всички манастири в областта епископ Бранецки, а простия народ измъчвали така страшно, че косата настръхва при самата мисъл за това.

— Навсякъде ще се стигне до това — казваше шляхтичът. — Божие наказание… Страшният съд е близко… Все по-лошо и по-лошо, а спасение отникъде.

— Чудно ми е — каза Кмичиц, — защото аз не съм тукашен и не познавам хорските настроения по тия места, че така търпеливо понасяте тоя гнет вие, които сте шляхтичи и хора с рицарски дух.

— Но с какво да се вдигнем? — отговори шляхтичът. — С какво?… В техни ръце са замъците, крепостите, оръдията, барутът, мускетите, дори ловните пушки за птици ни взеха. Надявахме се още на пан Чарнецки, но щом и той е в плен, а негово величество кралят е в Шльонск, кой ще помисли за съпротива?… Ръце има, само че в ръцете няма нищо, глава също няма…

— И надежда няма! — каза Кмичиц глухо.

Тук прекъснаха разговора, защото настигнаха шведска част, която караше коли, дребни шляхтичи и „реквизиции“. Това беше странна гледка. Брадати и мустакати райтари яздеха охранени като бикове коне; всеки опрял дясната си ръка на кръста, с кривната шапка, с десетки гъски и кокошки, навързани за седлото, и така яздеше всред облак от пера. От вида на войнствените им и горди лица човек лесно можеше да познае колко се чувстваха господарски, весело и в безопасност. А дребните шляхтичи вървяха пеш край колите, мнозина от тях боси, с клюмнали върху гърдите глави, навикани, наплашени, често пъти с бич подканвани да бързат.

Когато Кмичиц видя това, устните му затрепераха като от треска и той почна да повтаря пред шляхтича, с когото пътуваше.

— Ех, че ме сърбят ръцете, ех, че ме сърбят!

— За Бога, тихо, ваша милост! — отговори шляхтичът. — Ще погубиш и себе си, и мене, и децата ми!

Но пан Анджей неведнъж видя и други много по-удивителни гледки. Например понякога между райтарските части виждаше да вървят с тях по-малки или по-големи групички полски шляхтичи с въоръжени слуги, весели, с песни на уста, пияни, които се държаха с шведите и немците като с братя.

— Как така? — питаше Кмичиц. — Едни шляхтичи преследват, а с други правят приятелство? Тия, които виждам между войниците, трябва да са ревностни продажници?

— Не само ревностни продажници, но и по-лошо: еретици — отговори шляхтичът. — На нас, католиците, те тежат повече от шведите: те най-много грабят, имения палят, девойки отвличат, за частни разправии отмъщават. Цялата страна е разтревожена от тях, защото всичко им минава съвсем безнаказано и при шведските командири по-лесно ще намериш справедливост срещу швед, отколкото срещу наш еретик. Всеки командир, щом кажеш една дума, веднага ще ти отговори: „Аз нямам право да го преследвам, понеже не е мой човек — вървете при вашите съдилища.“ А какви ти съдилища сега, какви изпълнителни действия, когато всичко е в шведски ръце? Където шведът не се вмъкне, там го завеждат еретиците, а срещу черквите и духовниците най-вече те excitant 181 181 Насъскват (лат.). — Бел.прев. . Така си отмъщават на майката-родина за това, че когато в други християнски страни с право ги преследваха за техните заговори и безчестия, тя им осигури убежище и свобода за богохулната им вяра…

Тук шляхтичът прекъсна и се обърна неспокойно към пан Кмичиц:

— Но ти, ваша милост, казваш, че си от княжеска Прусия, тогава може би сам си лютеранин?

— Пазил ме Бог от това — отговори пан Анджей. — Аз съм от Прусия, но от род, който от векове е католически, защото ние сме дошли от Литва в Прусия.

— Е, хвала на Всевишния, че се уплаших. Милостиви пане, qoud attinet 182 182 Що се отнася (лат.). — Бел.прев. до Литва, и там не липсват друговерци, които имат могъщ началник в лицето на Радживил, а той излезе толкова голям предател, че навярно може да се мери само с Раджейовски.

— Дано преди да дойде Нова година, дяволите да изтръгнат душата му от гърлото! — викна Кмичиц ожесточено.

— Амин! — отговори шляхтичът. — И на неговите слуги, помощници, палачи, за които чак тук до нас стигнаха вести и без които той не би посмял да действа за гибелта на отечеството.

Кмичиц побледня и не каза нито дума. Също така не питаше, не смееше да попита за какви помощници, слуги и палачи говори тоя шляхтич.