Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

В първия момент шляхтата си глътна езика, но шведите започнаха да се веселят и да издават радостни възгласи. В черквата „Свети дух“, в черквата на бернардините и в неотдавна издигнатото от пани Мостовска манастирче на бернардинките бе заповядано да бият камбаните. Пехотата и райтарите излязоха от пивниците на площада и строени в боен ред, започнаха да гърмят с оръдия и пушки. После изкараха бъчви с водка, медовина и пиво за войската и гражданите, запалиха бурета с катран и пируваха до късна нощ. Шведите измъкваха гражданките от къщите им, за да танцуват с тях, да се веселят и лудуват. А всред тълпите развилнели се войници се влачеха групи от шляхтичи, които пиеха заедно с райтарите и трябваше да се преструват на радостни поради падането на Краков и поражението на пан Чарнецки.

Отвращение овладя Кмичиц и той се прибра рано в квартирата си в покрайнините на града, но не можа да заспи. Измъчваше го треска и съмнения овладяха душата му дали твърде късно не се е върнал на правия път — когато вече цялата страна беше в шведски ръце. Понякога му идваше мисълта, че вече всичко е загубено и Жечпосполита никога не ще стъпи на крака.

„Това вече не е злополучна война — мислеше си той, — която може да се свърши със загубата на някоя провинция, това е пълна гибел, цялата Жечпосполита става шведска провинция… Сами си направихме това, а аз повече от другите!“

Тая мисъл го пареше, а съвестта го гризеше. Сънят бягаше от очите му… Сам не знаеше какво трябва да прави: да продължи ли пътя си, да остане ли на място, или да се връща… Дори да събере чета и да почне да напада шведите, те ще го преследват като разбойник, не като войник. Пък и сега той се намира в край, където никой не го познава. Кой ще се присъедини към него? Стичаха се при него безстрашни хора в Литва, където ги привличаше прочутият Кмичиц, но тук, дори някой да беше чувал за Кмичиц, щеше да го смята за предател и приятел на шведите, а съвсем сигурно беше, че никой не бе чувал за Бабинич.

Нищо няма да излезе от това, няма смисъл и да отива при краля, късно е вече… Няма смисъл да отиде и в Подлесието, защото конфедератите го смятат за изменник, няма смисъл да се връща в Литва, защото там властва Радживил, няма смисъл да остане тук, защото по тия места няма никаква работа. Най-добре да предаде Богу дух, за да не гледа тоя свят, и да избяга от терзанията си.

Но на оня свят дали ще бъде по-добре на такива, които са направили тежки грехове, а с нищо не са изкупили вината си и ще застанат пред съда с цялото им бреме? Кмичиц се мяташе в леглото си, сякаш лежеше на легло за изтезания. Такива непоносими мъки не бе претърпял дори в горската хижа на Кемлич.

Той се чувстваше силен, здрав, предприемчив, душата му жадуваше да започне нещо, да действа, а ето че всички пътища му бяха затворени и ако ще да си блъска главата о стената, пак няма изход, няма спасение, няма надежда!

След като се измъчи цяла нощ на леглото, скочи, още призори, събуди хората си и тръгна с тях напред. Отиваше към Варшава, но сам не знаеше защо. От отчаяние би избягал в Сечта, ако времената не се бяха променили и Хмелницки заедно с Бутурлин тъкмо бяха притиснали великия коронен хетман при Грудек, като носеха огън и меч из югоизточните краища на Жечпосполита и пращаха чак до Люблин хищническите си отряди.

По пътя за Пултуск пан Анджей навсякъде срещаше шведски части, които ескортираха каруци с храна, зърно, хляб, бира и стада всякакъв вид добитък. Край стадата и колите вървяха групи селяни или дребни шляхтичи, които плачеха и стенеха, принудени да карат с колите си всичко това на няколко десетки километри. Щастлив беше оня, на когото позволяваха да се върне с колата си вкъщи, което не се случваше винаги, защото след превозването на провизиите подкарваха селяните и дребните шляхтичи на принудителна работа: да поправят замъците, да строят навеси, складове.

Пан Кмичиц видя също, че близо до Пултуск шведите се държаха с хората по-строго, отколкото в Пшасниш, а понеже не можеше да разбере причините, почна да разпитва за тях срещаните по пътя шляхтичи.

— Колкото повече наближаваш към Варшава, ваша милост — каза му един от срещнатите, — толкова по-жестоки угнетители ще видиш. Където наскоро са дошли и още не са се затвърдили, там са любезни, сами разгласяват кралските заповеди срещу потисниците и условията на капитулацията; но където вече се чувстват сигурно и където са се настанили близо до някакъв замък, там веднага нарушават всички обещания, не се съобразяват с нищо, онеправдават, дерат, грабят, ръка вдигат срещу черквите, духовниците и дори срещу монахините. Това тук не е още нищо, но каквото става в самата Велкополска, за него няма думи в човешките уста…