Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Пан Анджей също така изпитваше не по-малка съблазън, особено защото наблизо течеше Венгерка, чиито брегове бяха обрасли с папур; но се въздържа и се остави спокойно да го водят в комендантството.

Там разказа на коменданта кой е, че произхожда от електорския край и всяка година отива с коне в Собота. Тримата Кемличи също имаха документи, с които се бяха снабдили в Ленг като добре познат им град; затова комендантът, който също беше немец от Прусия, не им създаде трудности, само ги разпита грижливо какви коне карат и поиска да ги види.

А когато по негово искане прислугата на Кмичиц докара конете, той ги разгледа внимателно и каза:

— Аз ще ги купя. На другиго бих ги отнел, но понеже си от Прусия, не ще ти направя зло.

Кмичиц се посмути; ако станеше продажбата, не би имал оправдание да пътува по-нататък и би трябвало да се връща в Прусия. Затова поиска толкова висока цена, че беше почти два пъти по-голяма от истинската стойност на конете. Не щеш ли, офицерът не се нито възмути, нито пазари.

— Добре — каза той. — Вкарайте конете в обора, а аз веднага ще ви донеса стойността.

Тримата Кемличи се зарадваха в себе си, но пан Анджей се разсърди и започна да ругае. Но нямаше как, трябваше да вкарат конете. Иначе веднага щеше да се породи съмнение, че не са търговци на коне, а само привидно търгуват.

В това време офицерът излезе отново и подаде на Кмичиц лист хартия с написан текст.

— Какво е това? — каза пан Анджей.

— Пари или все едно, че пари — квитанция.

— А къде ще ми платят?

— В главната квартира.

— А къде е главната квартира?

— Във Варшава — отговори офицерът и се усмихна злорадо.

— Ние търгуваме само срещу налични пари… Как така? Какво значи това?… — започна да хленчи старият Кемлич. — Боже, света Богородице!

Но Кмичиц се обърна към него, изгледа го сърдито и каза:

— За мене думата на пан коменданта е готова пара. А до Варшава ще отидем с готовност, защото там можем да намерим у арменците ценни стоки, за които ще ни платят добре в Прусия.

После, когато офицерът си отиде, пан Анджей каза на Кемлич за успокоение:

— Тихо, дяволе! Тия квитанции са най-добрите пропуски, защото можем да стигнем дори до Краков с тях, уж се оплакваме, че не искат да ни платят. По-лесно ще получиш от бръмбар мед, отколкото пари от швед. Но това ми е много удобно. Швабата мисли, че ни е пратил за зелен хайвер, и не знае каква услуга ни прави… А на тебе аз ще ти платя от собствените си средства, та да не претърпиш загуба.

Старецът си отдъхна и само по навик не преставаше да се оплаква още някое време:

— Обраха ни, съсипаха ни, докараха ни до просяшка тояга!

Но пан Анджей беше доволен, понеже виждаше пътя пред себе си отворен: той предварително допущаше, че и във Варшава не ще му платят, а най-вероятно изобщо никъде — следователно ще може да пътува все по-нататък, уж за да си търси правото, дори при шведския крал, който се намираше край Краков, зает с обсадата на старата столица.

Засега пан Анджей реши да нощува в Пшасниш, за да отпочинат конете, и без да сменя привидното си име, все пак да свали от себе си кожата на дребен шляхтич. Той беше забелязал, че всички се отнасят пренебрежително към бедния коняр и всеки може по-лесно да го нападне, защото по-малко се страхува от отговорност за онеправдаването на бедняк. Също така по-трудно му беше с тая кожа да има достъп до по-заможната шляхта, а оттук по-мъчно да разбере кой какво мисли.

Затова той се облече с дрехи като за своето съсловие и произход и отиде в кръчмата да се наприказва с братята шляхтичи. Но това, което чу, не го зарадва. По хановете и кръчмите шляхтата пиеше за здравето на шведския крал, чукаше чаши с шведските офицери за щастието на протектора и се смееше при подигравките, които офицерите си позволяваха за крал Ян Казимеж и за Чарнецки.

Страхът за собствената кожа и имот така бяха понизили морала на хората, че те кокетничеха с нашествениците и с готовност поддържаха доброто им настроение. Все пак и това падение имаше своята граница. Шляхтата позволяваше да се подиграват с нея, с краля, с хетманите, с пан Чарнецки, само не с религията. И когато един шведски капитан заяви, че вярата на лютераните е също така добра както католическата, младият пан Грабковски, който седеше до него, не можа да издържи това светотатство, цапна го с брадвичката си по челото и възползван от суматохата, измъкна се от кръчмата и изчезна в тълпата.

Започнаха да го преследват, но дойдоха вести, които насочиха вниманието на друга страна. Пристигнаха куриери със съобщения, че Краков се предал, че пан Чарнецки е в плен и последната преграда за шведското владичество е премахната.