Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Би трябвало да се отрека от всичко, всичко да изоставя, собствената си работа да разтуря със собствените си ръце…

— И да се скараш с могъщия Карл Густав, а да прегръщаш краката на изгонения Казимеж, та да благоволи да ти прости и отново да те приеме на служба… А и пан Сапеха да молиш за застъпничество…

Лицето на Януш се наля с кръв.

— Ти забеляза ли как ми пише той: „Поправи се и ще ти простя“ — като началник към подчинените си!

— Другояче би писал, ако шест хиляди саби се надвесят над врата му.

— Все пак… — Тук княз Януш се замисли мрачно.

— Какво все пак?

— Може би ако постъпим така, както съветва Сапеха, това ще бъде спасение за отечеството?

— А за тебе? За мене? За рода Радживил?…

Януш не отговори нищо, подпря глава на стиснатите си пестници и се замисли.

— Нека бъде така! — каза той най-после. — Да става, каквото ще.

— Какво реши?

— Утре тръгвам за Подлесието, а след седмица ще атакувам Сапеха.

— Ти си истински Радживил! — каза Богуслав. И си подадоха ръце.

След малко Богуслав отиде да си легне. Януш остана сам. Той прекоси един-два пъти стаята с тежка крачка, накрай плесна с ръце.

Пажът-камериер влезе в стаята.

— Астрологът да дойде при мене след един час с готов хороскоп — каза той.

Пажът излезе, а князът отново започна да се разхожда и да чете своите калвинистки молитви. После запя полугласно псалми, като прекъсваше често, понеже се задъхваше, а от време на време поглеждаше през прозореца към звездите, които святкаха на небосвода.

Лека-полека светлините в замъка угасваха, но освен астролога и княза още едно същество бдеше в своята стая — това бе Оленка Билевичувна.

Коленичила пред леглото си, тя сплете двете си ръце върху главата и шепнеше със затворени очи:

— Смили се над нас… Смили се над нас!

За пръв път от заминаването на Кмичиц не искаше, не можеше да се моли за него.

Пан Кмичиц наистина имаше пропускни писма от Радживил до всички шведски капитани, коменданти и губернатори да му дават навсякъде свободен път и да не му правят никакви пречки, но не смееше да си служи с тях. Защото предполагаше, че княз Богуслав е изпратил веднага от Пилвишки куриери на всички страни с предупреждение до шведите за онова, което се беше случило, и със заповед Кмичиц да бъде хванат. Затова пан Анджей взе чуждо име и дори промени външността си. Той избиколи Ломжа и Остроленка, където най-напред можеха да стигнат предупрежденията, и караше конете си заедно с компанията към Пшасниш, откъдето през Пултуск искаше да се добере до Варшава.

Но преди да стигне до Пшасниш, направи кръг край пруската граница през Вонсош, Колно и Мишинец, понеже Кемлич и синовете му, запознати добре с тамошните гори, знаеха откъде може да се мине през тях, освен това имаха свои „връзки“ всред курпите 178 178 Горско племе с доста първобитен живот. — Бел.прев. , от които можеха да очакват помощ в случай на нужда.

По-голямата част от територията край границата беше вече заета от шведите, които обаче се ограничаваха да заемат по-значителните градове и не особено смело навлизаха в глухите и бездънни гори, населени с въоръжено население, което се занимаваше с лов, никога не излизаше от горите и беше още толкова диво, че само преди една година Мария Людвика беше заповядала да издигнат черква в Мишинец и настани там йезуити, които трябваше да проповядват вярата и да смекчават нравите на тия ни горски обитатели.

— Колкото по-дълго не срещаме шведи, толкова е по-добре за нас — казваше старият Кемлич.

— Но в края на краищата ще ги срещнем — отговаряше пан Анджей.

— Който ги срещне край по-голям град, на него те често се страхуват да нанасят зло, защото в големия град винаги има някакво управление и някакъв по-старши командир, пред когото можеш да се оплачеш. Аз вече разпитвах хората по това и зная, че има заповеди от шведския крал, с които се забраняват своеволието и грабежът. Но по-малките разезди, изпратени далече от очите на командирите, не обръщат внимание на заповедите и грабят мирните хора.

И така те се движеха през горите, без никъде да срещат шведи, а нощуваха из катранджийниците и горските селища. Между курпите се носеха най-различни слухове за нахлуването на шведите в страната, при все че почти никой от тях не ги беше виждал досега. Разправяше се, че дошъл някакъв народ иззад морето, който не разбира човешки език, не вярва в Господа Иисуса Христа, в пресвета Дева Мария, нито в светиите и е страшно хищен. Други говореха за необикновената лакомия на тия неприятели за добитък, кожи, лешници, медовина и сушени гъби; ако не им дадеш всички тия неща, те подпалвали гората. Някои твърдяха пък, че това е народ от върколаци, които обичат да ядат човешко месо, а най-вече месо от момичета.