Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— И тук не липсват хубавици, но няма такива, които биха могли да се сравнят с ваше княжеско височество по богатство и произход.

— Ще ме извиниш, милостива пани, че ще възразя — отвърна живо Богуслав, — защото преди всичко аз не смятам, че една полска шляхтичка стои по-долу от княгините де Роан или де ла Форс, и второ, не за пръв път един Радживил се жени с шляхтичка; историята дава много такива примери. Уверявам те също, милостива пани, че тая шляхтичка, която ще стане княгиня Радживил, дори във френския двор ще върви пред тамошните княгини.

— Човечен пан!… — прошепна рошенският мечник на Оленка.

— Винаги така съм разбирал това — продължаваше Богуслав, — при все че много пъти се срамувам за полската шляхта, като я сравня с благородниците в чужбина, защото там никога не би станало това, което стана тук — всички да напуснат господаря си, нещо повече — да са готови да посегнат на живота му. Френският благородник ще си позволи най-лоша постъпка, но никога не ще измени на господаря си.

Сътрапезниците започнаха да се споглеждат учудени помежду си и към княза. Княз Януш смръщи вежди и настръхна, а Оленка впи сините си очи в лицето на Богуслав с израз на възхищение и благодарност.

— Прости, ваше княжеско височество — каза Богуслав, като се обърна към Януш, който още не беше успял да се съвземе, — зная, че ти не можеше да постъпиш другояче, че ако беше последвал съвета ми, цяла Литва би загинала; но колкото и да те почитам като по-голям от мене и те обичам като брат, не ще престана да се препирам с тебе за Ян Казимеж. Ние сме тук свои, затова казвам, каквото мисля: непрежалим господар, добър, милостив, набожен, а на мене два пъти по-скъп! Нали аз пръв от поляците го придружавах, когато го пуснаха от френския затвор. Тогава бях още почти дете, но тъкмо затова няма да го забравя и с готовност бих пролял кръвта си, за да го предпазя поне от ония, които заговорничат срещу свещената му особа.

При все че княз Януш беше вече разбрал играта на Богуслав, тя му се стори прекалено смела и рискована за такава дребна цел, та без да крие недоволството си, каза:

— За Бога! За какви заговори срещу живота на нашия бивш крал говориш, ваше княжеско височество? Кой ги прави? Къде може да се намери такъв monstrum всред полския народ?… Това не се е случвало в Жечпосполита, откак свят съществува!

Богуслав сведе глава.

— Преди не повече от месец — каза той с тъга в гласа, — когато пътувах от Подлесието за Тауроги в електорска Прусия, при мене дойде един шляхтич… от знатен род… Изглежда, че той не знаеше моите истински чувства към нашия милостив господар и мислеше, че съм му враг като другите. Та той ми обещаваше да замине срещу значителна награда за Шльонск, да отвлече Ян Казимеж и жив или мъртъв да го предаде на шведите.

Всички онемяха от ужас.

— А когато аз отвратен и с гняв отхвърлих това предложение — завършваше Богуслав, — тоя безсрамник ми каза: „Ще отида при Раджейовски, той ще приеме и ще ми плати със злато…“

— Не съм приятел на бившия крал — каза Януш, — но ако някой на мене направеше подобно предложение, ще заповядам без съд да го изправят пред стената и шест мускетари срещу него.

— В първия миг и аз исках да постъпя така — отвърна Богуслав, — но разговорът беше между четири очи, затова щяха да се развикат срещу тиранията и своеволието на Радживиловци. Заплаших го само, че и Раджейовски, и шведският крал, дори самият Хмелницки би го осъдил на смърт за такова нещо; с една дума, докарах тоя престъпник дотам, та се отказа от замисъла си.

— Това е нищо, не трябваше да бъде пуснат жив, заслужаваше най-малко да бъде набит на кол! — извика Корф.

Внезапно Богуслав се обърна към Януш.

— Надявам се, че той не ще избяга наказанието и пръв предлагам да не свърши с обикновена смърт, но само ваше княжеско височество може да го накаже, понеже е твой придворен и твой полковник…

— За Бога! Мой придворен?… Мой полковник? Кой е той? Кой… Говори, ваше княжеско височество!

— Нарича се Кмичиц! — каза Богуслав.

— Кмичиц?!… — повториха всички в ужас.

— Това не е вярно! — викна внезапно Билевичувна и стана от стола с блеснали очи и развълнувана гръд.

Настана глухо мълчание. Едни още не се бяха опомнили от страшната новина на Богуслав, други бяха слисани от дързостта на тая девойка, която посмя да обвини в очите младия княз в лъжа: рошенският мечник започна да мънка: „Оленка! Оленка!“ — а Богуслав придаде на лицето си тъжен вид и рече без гняв: