Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Изведнъж Богуслав вдигна глава, разтърси буклите на перуката върху плещите си и като тътрузеше силно крака, приближи се живо до Оленка; същевременно хвърли шапката си на пажа и й подаде ръка.

— На очите си не мога да повярвам… и като че ли е сън това, което виждам — казваше той, като я водеше към масата, — но кажи ми, прекрасна богиньо, по какво чудо си слязла от Олимп в Кейдани?

— Макар че съм обикновена шляхтичка, а не богиня — отвърна Оленка, — все пак не съм толкова наивна, та да приема думите на ваше княжеско височество за нещо повече от комплимент.

— Дори да бих искал да бъда най-голям ласкател, твоето огледало ще ти каже повече от мене.

— Не ще ми каже повече, но по-искрено — отвърна тя и сви уста според тогавашната мода.

— Ако в тази стая имаше поне едно огледало, веднага бих те завел при него… А сега се огледай в очите ми и ще разбереш дали възхищението ми не е искрено!

Тук Богуслав наклони глава и очите му засветиха пред Оленка, големи и черни като кадифе, сладки, проницателни и едновременно пламенни. Под влияние на техния огън лицето на девойката се покри с пурпурна руменина, тя сведе клепачи и се поотдръпна леко, понеже усети, че Богуслав притиска с лакът нейната ръка до себе си.

Така стигнаха до масата. Той седна при нея и беше явно, че хубостта й наистина му бе направила необикновено впечатление. Навярно беше очаквал, че ще намери шляхтичка, стройна като кошута, с креслив смях като сойка и червена като мак, вместо това намери горда девойка, в чиито черни вежди се виждаше непреклонна воля, в очите й — разум и сериозност, в цялото лице — светло, детско спокойствие, и при това толкова благородна в държанието си, толкова прелестна и чудна, че във всеки кралски двор би могла да стане прицел на почести и увлечения от страна на най-първите в страната кавалери.

Нейната неизразима хубост будеше възторг и похот, но в същото време в нея имаше някакво величие, което налагаше юзди, така че Богуслав неволно помисли: „Много рано притиснах ръката й… с такава трябва умело, не изведнъж!“

Но затова още по-твърдо реши да завладее сърцето й и изпитваше дива радост при мисълта, че ще дойде момент, когато това девствено величие и тая пречиста хубост ще се отдаде на неговата милост и немилост. Страшното лице на Кмичиц заставаше срещу тия мечти, но за дръзкия младеж това беше само още една подбуда. Под влиянието на тия чувства княз Богуслав засия цял, кръвта заигра в него като в източен жребец, всичките му сили се оживиха необикновено и от цялата му фигура се излъчваше светлина както от диамантите му.

Разговорът на масата стана общ или по-скоро се превърна в общ хор от похвали и ласкателства за Богуслав, които прекрасният кавалер слушаше с усмивка, но без излишно задоволство — като нещо обикновено и всекидневно. Най-напред говореха за военните му подвизи и за дуелите му. Имената на победените князе, графове, барони се сипеха като из ведро. Той самият от време на време добавяше небрежно още по едно. Слушателите се чудеха, княз Януш гладеше самодоволно дългите си мустаци, най-сетне Ганхоф каза:

— Дори да не беше пречка богатството и произходът, не бих искал да заставам на пътя на ваше височество и се чудя, че още се намират такива смелчаги.

— Какво носиш, пане Ганхоф? — каза князът. — Има хора с желязно лице и с поглед на дива котка, та самият им изглед плаши, но на мен Бог е отказал това… От моето лице не ще се уплаши дори момиче.

— Както нощна пеперуда не се бои от факла — каза пани Корф кокетно и превзето.

Богуслав се засмя, а пани Корф продължи, без да престане да се превзема:

— Пановете военни се интересуват повече от дуелите, а ние, жените, предпочитаме да чуем нещо за любовните подвизи на ваше княжеско височество, за които идваха слухове чак тук.

— Неверни, милостива пани, неверни… Всичко преувеличено… Вярно, че ме сватосваха… Нейно величество френската кралица беше така любезна…

— С княгиня де Роан — подхвърли Януш.

— С втора, де ла Форс — добави Богуслав. — Но понеже дори сам кралят не може да заповяда на сърцето да обича, а имот, слава Богу, не се нуждаем да търсим във Франция, не можа да излезе нищо за пред кума… Наистина тия девойки бяха мили и фантастично хубави, но у нас има още по-прекрасни… и няма нужда да излизам от тази стая, за да ги намеря…

Тук той хвърли дълъг поглед към Оленка, която се престори, че не чува, и започна да говори нещо на рошенския мечник, а пани Корф отново взе думата: