Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Писмото му е при мене, ще ти го покажа… Пише, че каквото и да стане, няма да ни забрави. А аз му вярвам, защото неговите интереси му налагат така. Електорът мисли за Жечпосполита толкова, колкото аз за старата си перука и с готовност би я отстъпил на шведите, стига да може да грабне Прусия; но шведското могъщество започва да го безпокои, та предпочита да има готов съюзник за в бъдеще, а ще го има, ако ти седнеш на литовския трон.

— Дано стане така!… Не за себе си искам аз тоя трон!

— В началото може би не ще успеем да се спазарим за цяла Литва, но поне за хубаво парче от Белорусия и Жмудж.

— А шведите?

— Шведите също ще предпочетат да се оградят с нас от изток.

— Балсам ми вливаш…

— Балсам! Аха!… Някакъв магьосник в Тауроги искаше да ми продаде балсам, за който казваше, че намаже ли се човек с него, никаква сабя, шпага или копие не ще може да го нарани. Заповядах веднага де го намажат, а на един трабант да го мушне с пика и представи си… прониза го целия!…

Тук княз Богуслав започна да се смее и при това показваше бели като слонова кост зъби. Но тоя разговор не беше по вкуса на Януш, та той отново започна de publicis.

— Изпратих писма до шведския крал и до много други наши големци — каза той. — Ти също трябва да си получил писмо чрез Кмичиц.

— Чакай! Аз донякъде точно по тая работа дойдох. Ти какво мислиш за Кмичиц?

— Той е гореща, луда глава, опасен човек и не може да понася юзди, но е и един от малкото хора, които ни служат с вяра.

— Не ще и дума — отговори Богуслав. — Мене дори за малко не ме изпрати в небесното царство.

— Как така? — попита Януш безпокойно.

— Разправят, пане брате, че щом жлъчката ти се пораздвижи, веднага започва да те задушава. Обещай ми, че ще слушаш търпеливо и спокойно, а аз ще ти разкажа нещо за твоя Кмичиц, от което ще го опознаеш по-добре, отколкото си го познавал досега.

— Добре! Ще бъда търпелив, само пристъпвай към разказа си.

— Божието чудо ме спаси от тоя въплътен дявол — отговори княз Богуслав.

И започна да разказва всичко, което се беше случило в Пилвишки.

Не по-малко чудо беше и това, че княз Януш не получи пристъп от астма, но можеше да се помисли, че ще го убие апоплексия. Той се тресеше целият, скърцаше със зъби, натискаше очите си с пръсти, най-после започна да вика с пресипнал глас:

— Така ли?!… Добре!… Забравил е само, че неговото котенце е в ръцете ми…

— Овладей се, за Бога, и слушай по-нататък — отговори Богуслав. — Аз се разправих с него като рицар и ако не запиша в дневника си това приключение и не ще се хваля с него, то е само защото ме е срам, че дадох на тоя грубиян да ме измами като дете, аз, за когото Мазарини казваше, че в интригата и хитростта няма равен на мене в целия френски двор. Но да оставим това… Отначало смятах, че съм убил тоя твой Кмичиц, сега обаче имам доказателство, че се е спасил.

— Няма нищо! Ще го намерим! Ще го изкопаем! Изпод земята ще го измъкнем!… А в това време аз ще му нанеса по-болезнен удар, отколкото ако бих заповядал да го одерат жив.

— Никакъв удар няма да му нанесеш, само ще си навредиш на здравето. Слушай! Когато идвах насам, забелязах някакъв прост човек на пъстър кон, който непрекъснато се държеше близо до каляската ми. Забелязах го именно защото конят му беше пъстър и най-сетне заповядах да го повикат. „Къде отиваш?“ — „За Кейдани.“ — „Какво носиш?“ — „Писмо за княза воевода.“ Заповядах му да ми даде това писмо, а понеже помежду ни няма нищо скрито, прочетох го… Ето го!

При тия думи той подаде на княз Януш писмото на Кмичиц, писано в гората, когато тръгваше на път заедно с Кемлич и хората му.

Князът плъзна поглед по него, като го мачкаше от ярост, най-сетне започна да вика:

— Вярно! За Бога, това е вярно! Той има мои писма, а там са писани неща, за които шведският крал не само че може да ме заподозре, но и да се почувства смъртно засегнат…

Изведнъж почна да хълцука и очакваният пристъп на астмата дойде. Устата му се отвори широко и поемаше въздух бързо, ръцете късаха дрехите под гърлото; при вида на това княз Богуслав плесна с ръце, а когато прислугата дотърча, каза:

— Спасявайте княза, а възстанови ли се дишането му, помолете го да дойде в стаята ми; аз в това време ще поотпочина малко.

И излезе.

След два часа Януш с налени с кръв очи, с увиснали клепачи и синьо лице почука на стаята на Богуслав. Богуслав го прие легнал в леглото, с лице, намазано с бадемово мляко, което трябваше да придаде мекота и лъскавина на кожата. Без перука на главата, без червило на лицето и с измито чернило на веждите той изглеждаше много по-стар, отколкото в пълната си премяна, но княз Януш не обърна внимание на това.