Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

После разговорът премина на Радживил. Пан витебският воевода имаше много пресни сведения и чрез доверени хора знаеше всичко, което ставаше в Кейдани. И той каза, че литовският хетман бил изпратил някой си Кмичиц с писмо до шведския крал и с молба да ударят едновременно Подлесието от две страни.

— Това за мене е чудо на чудесата! — възкликна пан Заглоба. — Защото, ако не беше тоя Кмичиц, досега не щяхме да се съберем вкупом и ако дойдеше Радживил, можеше да ни изяде един след друг като шедлецки гевреци.

— Пан Володиовски ми разправи всичко това — отговори Сапеха, — от което заключавам, че той навярно лично към вас храни хубави чувства. Жалко, че ги няма за отечеството. Но такива хора, които не виждат по-далече от носа си, на никого не служат добре и са готови да изменят на всекиго както в тоя случай Кмичиц на Радживил.

— Само че между нас няма предатели и всички сме готови до смъртта си да бъдем с ваша светлост, воеводо! — каза Жеромски.

— Вярвам, че тук има само благородни войници — отвърна воеводата, — но не съм очаквал, че ще намеря такъв ред и изобилие. За това трябва да благодаря на негова милост пан Заглоба.

Пан Заглоба чак се зачерви от задоволство, понеже досега някак му се струваше, че витебският воевода наистина се държи благосклонно към него, но все пак не с такова признание и сериозност, както желаеше бившият предводител. Затова започна да разказва как управлявал, какво направил, какви запаси е събрал, как докарал оръдия и създал пехота, най-сетне колко широка кореспонденция е трябвало да води.

И с известно самохвалство споменаваше за писмата, които бил пратил до краля изгнаник, до Ховански и до електора.

— След моето писмо негова милост електорът ще трябва да се определи ясно с нас или против нас — каза той гордо.

Но витебският воевода беше весел човек, а може би и малко пийнал, та поглади мустаците си, усмихна се хапливо и каза:

— Пане брате, а на немския император не писахте ли?

— Не! — каза Заглоба учуден.

— Жалко! — отговори воеводата. — Щеше да разговаря равен с равен.

Полковниците избухнаха в гръмлив смях, но пан Заглоба веднага показа, че ако пан воеводата иска да бъде коса, в негово лице е ударил на камък.

— Ваша светлост! — каза той. — На електора мога да пиша, понеже самият аз като шляхтич съм електор и не толкова отдавна дадох гласа си за Ян Казимеж.

— Добре го каза това, ваша милост! — отговори витебският воевода.

— Но с такава могъща личност като императора не кореспондирам — продължи пан Заглоба, — за да не се каже за мене една пословица, която съм чувал в Литва…

— Каква пословица?

— „Срещнеш ли глупава глава, знай, че от Витебск е това“ — отвърна Заглоба, без да се смути.

Като го чуха, полковниците чак се уплашиха, но витебският воевода се наведе назад и се хвана за кръста от смях.

— Ето че ме нареди!… Дай да те прегърна, ваша милост!… Когато поискам да си бръсна брадата, ще взема назаем езика на ваша милост!

Пиршеството продължи до късна нощ; прекъсна го пристигането на няколко шляхтичи от околностите на Тикочин, които съобщиха, че разездите на Радживил вече наближават тоя град.

Радживил отдавна би ударил Подлесието, ако разни причини не го задържаха в Кейдани. Преди всичко той чакаше шведски подкрепления, чието изпращане обаче Понтус де ла Гард забавяше нарочно. При все че шведският генерал беше в роднински връзки със самия крал, той нито по блясък на рода си, нито по значение или широки роднински връзки можеше да се сравни с тоя литовски магнат, а що се отнася до имотното състояние, макар в тоя момент в съкровището на Радживил да нямаше никаква наличност, все пак половината от имотите на княза биха могли да се разпределят така между всички шведки генерали, че те да се смятат за богати. И затова, когато по стечение на съдбата се случи, та Радживил попадна в зависимост от Понтус, генералът не можеше да си откаже удоволствието да даде на тоя големец да почувства своята зависимост и неговото превъзходство.

А Радживил не се нуждаеше от подкрепления, за да победи конфедератите; за това той имаше достатъчно собствени сили, но шведите му бяха необходими поради ония причини, за които споменаваше Кмичиц в писмото си до пан Володиовски. Пътя за Подлесието преграждаха войските на Ховански, които можеха да пречат на свободното преминаване; но ако Радживил се движеше заедно с шведски войски и под егидата на шведския крал, тогава всяка неприятелска стъпка от страна на Ховански щеше да бъде смятана като предизвикателство към Карл Густав. Радживил в душата си искаше това и по тази причина нетърпеливо очакваше пристигането поне на една шведска хоронгва; той страшно негодуваше срещу Понтус и често пъти казваше на придворните си: