Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Огън започват! — каза той неспокойно.

— За поздрав — отвърна Скшетуски.

След гърмежите се чуха радостни възгласи. Вече нямаше съмнение; минута по-късно на разпенени коне долетяха двайсетина конници, които викаха:

— Пан Сапеха! Пан витебският воевода!

Щом чуха това, войниците като придошла река се спуснаха от насипите и се затекоха насреща с такива викове, че ако някой би чул тия гласове отдалеко, щеше да помисли, че това са крясъци в град, в който избиват всичко до крак.

Заглоба яхна коня си и също така излезе пред насипите начело на полковниците, но и с всичките отличия на своето достойнство: под бунчук, с жезъл и перо от чапла на шапката си.

След малко пан витебският воевода навлезе в светлия кръг начело на офицерите си и с пан Володиовски от едната си страна. Той беше човек вече в напреднала възраст, средно пълен, с не хубаво, но умно и добродушно лице. Мустаците му бяха вече посивели и равно подстригани над горната устна, брадичката му бе също така малка и го правеше да прилича на чужденец, при все че се обличаше по полски. Въпреки че се беше прославил с много военни подвизи, той напомняше повече политик, отколкото военен; тия, които го познаваха отблизо, също казваха, че в лицето на пан воеводата Минерва доминира над Марс. Но покрай Минерва и Марс това лице притежаваше по-рядката за онова време украса — честността, която извираше от душата и се отразяваше в очите както слънчевата светлина във водата. Всички от пръв поглед познаха, че това е благороден и справедлив мъж.

— Ние те чакаме като баща! — викаха войниците.

— Ето, пристигна и нашият вожд! — повтаряха други разчувствани.

— Vivat! Vivat!

Пан Заглоба се спусна към него начело на полковниците, а той спря коня си и почна да поздравява с рисовия си калпак.

— Ваша светлост воеводо! — започна Заглоба речта си. — Дори да притежавах красноречието на древните римляни, дори на самия Цицерон или, като отиваме към по-далечни времена, на оня прочут атинянин Демостен, пак не бих могъл да изразя радостта, която изпълни нашите сърца, когато видяхме достойната особа на ваша светлост. Цяла Жечпосполита се радва в нашите сърца, като приветства най-мъдрия сенатор и най-добрия си син, а радостта ни е още по-голяма, понеже е неочаквана. Ето, ние стояхме на тия насипи с оръжие в ръка не за да приветстваме, а да воюваме… Не да чуваме радостни възгласи, а оръдейни гърмежи… Не сълзи да проливаме, а кръвта си!… Затова, когато се разнесе стоезична вълна, че иде защитникът на отечеството, а не предателят, че витебският воевода, а не великият литовски хетман, че Сапеха, а не Радживил…

Но, изглежда, че пан Сапеха бързаше да влезе в стана, но внезапно кимна с ръка с добродушна, макар и господарска небрежност и каза:

— Иде и Радживил. След два дни ще бъде вече тук!

Пан Заглоба се смути, първо, понеже му се прекъсна нишката на речта, и второ, защото вестта за Радживил му направи силно впечатление. И той стоеше пред пан Сапеха, без да знае какво да говори по-нататък; но скоро се опомни, извади бързо жезъла от пояса си и каза тържествено, като си спомни какво бе станало при Збараж:

— Мене войската ме направи свой вожд, но аз предавам тоя знак в по-достойни ръце, за да дам пример на младите как човек трябва да се отрече от най-големите почести pro publico bono.

Войниците започнаха да викат, но пан Сапеха само се усмихна и каза:

— Пане брате! Дано само вашият Радживил не сметне, че от страх пред него ми давате жезъла… Би се зарадвал!

— Той ме познава — отвърна Заглоба — и не ще сметне, че се страхувам, понеже аз пръв в Кейдани го скастрих и с примера си повлякох другите.

— Щом е така, водете към стана — каза Сапеха. — По пътя Володиовски ми разправи, че сте отличен стопанин и че у вас има какво да се хапне, а ние сме уморени и гладни.

Каза това и подкара коня си, а след него тръгнаха другите и всички влязоха в стана всред безкрайна радост. Пан Заглоба си спомни онова, което се приказваше за пан Сапеха — че обичал пиршествата и чашката, та реши достойно да почете деня на пристигането му. И даде такъв великолепен пир, какъвто не бе имало досега в стана. Всички ядоха и пиха. При чаша пан Володиовски разправяше какво бе станало при Волковиск, как внезапно бил обкръжен от значително по-големи сили, които предателят Золтаренко изпратил на помощ, как вече било тежко, но внезапното идване на пан Сапеха променило отчаяната отбрана в най-великолепна победа.

— Дадохме им такова pro memoria 170 170 За спомен (лат.). — Бел.прев. — каза той, — че отсега нататък носа си няма да покажат извън стана.