Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Оказа се, че докарват ония октави, за които бе споменал пан Заглоба и чиято поява сега зарадва войнишките сърца.

Пан Стемпалски, бялостоцки губернатор, пристъпи към пан Заглоба и заговори:

— Ваша светлост предводителю! Откак приснопаметният пан маршал на Великото литовско княжество завеща бялостоцките имоти за издръжка на тикочинския замък, аз като губернатор на тия имоти вярно и честно стопанисвах всички наеми и доходи в полза на тоя замък, което и с регистрите мога да докажа пред цялата Жечпосполита. Така работя повече от двайсет години и снабдявах въпросния замък с барут, оръдия и храна, като смятах за свещен дълг всеки грош да отива там, където е заповядал негова светлост маршалът на Великото литовско княжество. Но когато поради променливата съдба тикочинският замък стана най-голямата опора на неприятеля в това воеводство, аз попитах Бога и собствената си съвест дали и по-нататък трябва да увеличавам силата на врага, дали не би трябвало да предам в ръцете на ваша светлост тия средства и военни съоръжения, натрупани от тазгодишните наеми…

— Длъжен си… — прекъсна го пан Заглоба важно.

— За едно само моля, ваша светлост: да благоволите и заявите пред цялата войска и да ми дадете писмен документ, че нищо от тия блага не съм използвал за себе си и всичко съм предал на Жечпосполита, достойно представлявана тук от властта на ваша светлост предводителя.

Заглоба кимна с глава в знак на разрешение и веднага започна да преглежда списъците.

Оказа се, че освен октавите по таваните на складовете за зърнени храни имало скрити триста много хубави немски мускета, двеста московски пехотински секири с дълги дръжки за защита на стенни насипи и шест хиляди злоти в наличност.

— Парите ще се разделят между войската — каза Заглоба, — а що се отнася до мускетите и секирите…

Тук се огледа наоколо.

— Пане Оскерко — каза той, — ще ги вземеш, ваша милост, и ще формираш пехотна хоронгва… Тук има малко пехотинци, избягали от Радживил, а колкото не ти стигнат, ще ги събереш измежду мелничарите.

После се обърна към всички насъбрани:

— Ваша милост панове! Имаме пари, имаме оръдия, ще имаме пехота и хранителни припаси… Такова е началото на моето управление!

— Vivat! — викна войската.

— А сега, ваша милост панове, всички редници бързо по селата за лизгари, лопати и мотики. Ще създадем укрепен стан. Втори Збараж. Само че никой, бил той шляхтич или не, да не се срамува от лопатата и на работа!

След тия думи пан предводителя се запъти за квартирата си, съпроводен от възгласите на войската.

— Ей Богу, тоя човек все пак има глава на раменете си — казваше Володиовски на Ян Скшетуски — и работите започват да вървят добре.

— Дано само Радживил не дойде веднага — намеси се Станислав Скшетуски, — той е военачалник, какъвто няма друг в Жечпосполита, а нашият пан Заглоба е добър за интендант на стана, но не да се мери с такъв воин.

— Това е вярно! — отговори Ян. — Но ако се яви нужда, ще го подпомагаме със съвети, защото от война разбира по-малко. Пък и неговото властване ще се свърши, щом пристигне пан Сапеха.

— Но през това време може да направи много хубави неща — каза пан Володиовски.

Тия войски явно се нуждаеха от някакъв началник, па дори бил той пан Заглоба, и от деня на избора му в стана зацари по-добър ред. На другия ден край бялостоцките езера започнаха да издигат насипи. Цялата работа ръководеше пан Оскерко, който беше служил в чуждестранни войски и разбираше от изкуството да се издигат защитни насипи. Така за три дни се създаде извънредно добре укрепен окоп, който наистина приличаше донякъде на збаражкия, понеже страните и тилът се пазеха от мочурливите езера. Видът му въодушеви сърцата на войниците; цялата войска почувства, че има някаква опора под краката си. Но духът почна да укрепва още повече при вида на хранителните припаси, докарвани от силните разезди. Всеки ден в стана вкарваха волове, овце, свине, всеки ден пристигаха каруци, натоварени с всякакво зърно и сено. Някои идваха чак от луковската земя, други чак от видската. Прииждаха също така все повече дребни и по-едри шляхтичи, защото, като се разнесе вест, че вече има управление, войска и предводител, и у хората се породи по-голямо доверие. На жителите беше тежко да хранят „цяла дивизия“, но пан Заглоба не питаше за това, пък и по-добре бе да дадат на войската половината, а останалото да си го ползват спокойно, отколкото непрекъснато да бъдат изложени на опасност да загубят всичко поради размирните банди, които се бяха извънредно размножили и вилнееха като татари и които пан Заглоба заповяда да бъдат преследвани и унищожавани.