Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Но именно в тая лесна победа Радживил виждаше опасност за себе си, защото предчувстваше, че заслепените от успеха си шведи не ще държат сметка за него, няма да го ценят, особено пък като не се оказа толкова силен и толкова всевластен в Литва, както мислеха всички, без да се изключи и той самият.

Дали тогава шведският крал ще му върне Литва или поне Белорусия? Дали не ще предпочете с някакъв източен отрязък от Жечпосполита да задоволи вечно гладния си съсед, та да бъде с развързани ръце в останалата част от Полша?

Това бяха въпроси, които непрекъснато измъчваха душата на княз Януш. Дни и нощи прекарваше в безпокойство. Мислеше, че и Понтус де ла Гард не би смял да се отнася към него така надменно, почти пренебрежително, ако не очакваше, че кралят ще одобри тоя му начин на постъпване, или по-лошо — ако нямаше вече готови инструкции за това.

„Докато стоя начело на няколко хиляди души — мислеше Радживил, — дотогава все още ще ми обръщат внимание, но какво ще стане, когато ми се свършат парите и наемните полкове се разбягат?“

А ето че доходите от огромните имоти не идваха; грамадната част от тия имоти, пръснати из цяла Литва и чак до киевското Подлесие, бяха в развалини; а подлеските бяха напълно ограбени от конфедератите.

Понякога на княза се струваше, че пада в пропаст. Че от всичките му действия и козни можеше да му остане само името предател и нищо повече.

Плашеше го също така и друг кошмар — кошмарът на смъртта. Почти всяка нощ тя се проявяваше пред завесите на леглото му и му махаше с ръка, сякаш искаше да каже: „Ела в мрака, от другата страна на незнайната река…“

Ако стоеше на върха на славата, ако можеше да има поне за един ден тая толкова страстно желана корона, ако можеше поне за един час да я сложи на главата си, той би посрещнал, без да мигне, тоя страшен, мълчалив призрак. Но да умре и да остави след себе си позор и човешко презрение — за тоя тщеславен като самия сатана господар това се струваше ад приживе.

Много пъти също, когато биваше сам или само със своя астролог, в когото имаше най-голяма вяра, той се хващаше за слепите очи и повтаряше със сподавен глас:

— Изгарям! Изгарям! Изгарям!

При тия условия Радживил се стягаше за похода в Подлесието, когато един ден преди тръгването му съобщиха, че княз Богуслав пристига от Тауроги.

При самата вест за това княз Януш сякаш се съживи още преди да види братовчеда си, понеже Богуслав носеше със себе си младостта, сляпата вяра в бъдещето. Чрез него щеше да се възроди биржанската княжеска линия, вече само за него работеше княз Януш.

Когато узна, че Богуслав идва, хетманът искаше непременно да тръгне да го посрещне, но понеже етикецията не позволяваше да се излиза за посрещане на по-млад, изпрати за него позлатена каляска и цялата хоронгва на Невяровски да го придружава, а също така заповяда да гърмят с оръдия от насипите, които бе направил Кмичиц, и от замъка както при пристигането на крал.

След церемониалните приветствия, когато най-сетне братовчедите останаха сами, Януш грабна Богуслав в прегръдките си и започна да повтаря с развълнуван глас:

— Веднага ми се върна младостта! Веднага и здравето ми се върна!

Но княз Богуслав го изгледа внимателно и каза:

— Какво ти е, ваше княжеско височество?

— Нека не се титулуваме, когато никой не ни чува… Какво ми е? Болестта ме яде, докато рухна като гнило дърво… Но да оставим това! Как са жена ми и Маришка?

— Заминаха от Тауроги за Тилжа. И двете са здрави, а Marie е като розова пъпка; чудесна роза ще бъде, когато цъфне… Ма foi! Никой на света няма по-хубави крака, а косата й стига до петите…

— Толкова хубава ли ти се видя? Много добре, Бог ти е внушил да прескочиш тук. По-добре ми е на душата, когато те видя!… Но какво ми носиш de publicis?… Какво прави електорът?

— Знаеш ли, че е сключил съюз с пруските градове?

— Зная.

— Само че не му вярват много. Гданск не искал да приеме неговия гарнизон… Немците имат добър нос.

— И това зная. А не си ли му писал? Какво мисли за нас?

— За нас?… — повтори княз Богуслав разсеяно.

И започна да се оглежда по стаята, после стана; княз Януш мислеше, че търси нещо, но той се затече към огледалото в ъгъла, наклони го колкото трябваше и започна да опипва цялото си лице с пръста на дясната ръка, най-сетне каза:

— Кожата ми е поизпръхнала от пътя, но това до утре ще мине… Какво електорът мисли за нас? Нищо… Писа ми, че няма да ни забрави.

— Как така „няма да ни забрави“?