Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Вярно! — каза княз Януш. — Това е добър начин.

— А ако му я дам не съвсем такава, каквато съм я взел — продължи Богуслав, — това ще бъде и началото на отмъщението.

— Но ти даде дума, че няма да употребиш насилие, нали?

— Дадох и повтарям, че бих се срамувал…

— Тогава ще трябва да вземеш и чичо й, рошенския мечник, който е тук с нея.

— Не искам. Навярно тоя шляхтич носи по ваш обичай слама в ботушите си, а аз не мога да понасям това.

— Тя не ще пожелае да тръгне сама.

— Това ще видим. Покани я днес на вечеря, за да я видя и реша дали си струва да се заемам с нея, а в това време аз ще обмисля начините на действие. Само че, за Бога, не й говори за това, което направи Кмичиц, понеже то ще го издигне в очите й и ще затвърди верността й към него. А на вечерята не ми възразявай за нищо, което бих приказвал там. Ще видиш моите начини и ще си спомниш собствените млади години.

Княз Януш махна с ръка и излезе, а княз Богуслав сложи двете си ръце под главата и започна да обмисля начините.

На вечерята освен рошенския мечник и Оленка бяха поканени също така и по-знатните кейдански офицери, както и няколко придворни на княз Богуслав. Той самият дойде толкова нагизден и великолепен, че не можеха да си откъснат очите от него. Перуката му беше накъдрена в изкусни и вълнообразни букли; с нежния си цвят лицето му напомняше мляко и рози; мустачките му изглеждаха като копринени нишки, а очите като звезди. Облечен беше в черно, с кафтан, съшит от копринен плат и кадифе на ленти, разрязаните ръкави на който се закопчаваха по дължината на ръката. Около шията си имаше широка драпирана яка от чудесна брабантска дантела с неоценима стойност и също такива маншети над китките на ръцете, златна огърлица висеше върху гърдите му, а през дясното рамо по дължината на целия кафтан чак до лявото бедро се спускаше портупеят на шпагата му от холандска кожа, но така обсеян с диаманти, че изглеждаше като ивица сменяща цвета си светлина. И дръжката на шпагата му също блестеше от диаманти, а в джуфките на обувките му светеха два най-големи — колкото лешници. Цялата фигура изглеждаше величествена и колкото благородна, толкова хубава.

В едната си ръка държеше дантелена кърпичка, с другата придържаше окачената си върху дръжката на сабята шапка, украсена с фризирани, черни, безкрайно дълги щраусови пера.

Всички, включително и княз Януш, го гледаха с възхищение и удивление. Князът воевода си спомняше младите години, когато също така бе затъмнявал всички във френския двор с хубостта и богатството си. Тия години бяха вече далече, но сега на хетмана се струваше, че е възкръснал в лицето на тоя прекрасен кавалер, който носеше същото презиме.

Затова княз Януш се развесели и като минаваше край братовчеда си, докосна гърдите му с показалеца си.

— Грееш като месец — каза той. — Да не би за Билевичувна да си се пременил така?

— Месецът лесно може да се промъкне навсякъде — отвърна Богуслав наперено.

И продължи да разговаря с Ганхоф, при когото може би беше застанал нарочно, за да изглежда още по-хубав, понеже Ганхоф беше много грозен; лицето му беше тъмно, изподупчено от едра шарка, с нос на ястреб и вирнати нагоре мустаци; той изглеждаше като дух на мрака, а Богуслав край него — като дух на светлината.

В тоя момент влязоха дамите: пани Корф и Оленка. Богуслав хвърли към нея изпитателен поглед, поклони се набързо на пани Корф и беше вече готов да допре пръсти до уста, за да изпрати на Билевичувна въздушна целувка според тогавашната рицарска мода, когато видя нейната изящна, но горда и сериозна хубост и в миг промени тактиката си. Грабна шапката си в дясната ръка и като се приближи до девойката, поклони се толкова ниско, че се преви почти на две, буклите на перуката му паднаха от двете страни на раменете, шпагата взе хоризонтално положение, а той стоеше така и нарочно движеше шапката си, та метеше с перата пода пред Оленка в знак на почит. По-дворцов поклон той не можеше да направи и пред френската кралица. Билевичувна, която знаеше за пристигането му, веднага се досети кой стои пред нея, затова хвана с края на пръстите си роклята и също му отвърна с дълбок реверанс.

Всички се удивляваха на хубостта и добрите маниери на двамата, които проличаваха от самия начин на поздрава им, не особено познат в Кейдани, понеже княгиня Радживил като влахиня повече обичаше източния разкош, отколкото западната изисканост, а княгинката-дъщеря беше още малка девойка.