Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Всичко това беше и доста безредно, и доста недисциплинирано, но нито толкова безредно, нито толкова недисциплинирано, колкото оная велкополска шляхта, която преди няколко месеца трябваше да попречи на шведите при Уйшче да преминат реката; защото тия подлесяни, люблинци и литовци бяха хора с военен опит и дори между доброволците нямаше нито един, освен съвсем младите, който да не бе помирисал барут и „да не е смъркал енфие от табакерата на Марс“. Всеки през живота си беше воювал ту срещу казаците, ту срещу турците или татарите; имаше и такива, които помнеха още шведската война. Но с военния си опит и красноречие над всички доминираше пан Заглоба, който беше доволен, че се бе намерил в това войнишко сборище, където не се съвещаваха при сухи гърла.

Той затъмняваше с авторитета си най-видните полковници. Лауданците разправяха, че ако не е бил той, Володиовски, двамата Скшетуски, Мирски и Оскерко са щели да загинат от ръцете на Радживил, тъй като вече ги карали на смърт в Бирже. Той самият не криеше заслугите си и ги разправяше нашироко, та всички да знаят кой стои пред тях.

— Не обичам да се хваля — казваше той, — нито да приказвам, което не е било, за мене истината е най-важното нещо; сестриникът ми може да потвърди това.

И той се обръщаше към пан Рох Ковалски, който тогава излизаше иззад плещите на пан Заглоба и казваше с висок, внушителен глас:

— Вуйчо… не… лъже!…

И като сумтеше, плъзгаше поглед по околните, сякаш търсеше оня дързък, който би посмял да му възрази.

Но никой никога не възразяваше и пан Заглоба почваше да разказва за някогашните си подвизи: как още по времето на пан Конецполски станал причина за две победи над Густав Адолф, как после изиграл Хмелницки, как се проявявал при Збараж, как княз Йереми се съобразявал винаги със съветите му и как му поверявал командването на ударни части…

— А след всяка ударна акция — разправяше той, — когато избиехме по пет-десет хиляди от тия нехранимайковци, Хмелницки чак блъскаше глава о стената от отчаяние и повтаряше: „Никой друг не е направил това, само тоя дявол Заглоба!“ А когато вече се стигна до зборовските договори, лично ханът ме разглеждаше като някакво чудо и ме молеше за портрет, та да го прати подарък на султана.

— Днес такива ни трябват повече от когато и да било! — повтаряха слушателите.

А понеже и без това мнозина бяха слушали за необикновените подвизи на пан Заглоба, защото за тях се разказваше из цялата Жечпосполита, понеже и неотдавнашните случки в Кейдани, като освобождаването на полковниците и клеванската битка с шведите, потвърждаваха старото име на храбреца, славата му растеше все повече и пан Заглоба се движеше всред нея като осиян от слънцето пред очите на всички, по-лъчезарен и по-светъл от другите.

— Да имаше хиляда такива в Жечпосполита, нямаше да се дойде до това, което ни сполетя! — повтаряха в стана.

— Да благодарим на Бога, че поне един имаме между нас!

— Той пръв викна на Радживил предател.

— И благородни хора изтръгна от ръцете му, и по пътя така разбил шведите при Клевани, че нито един не се измъкнал.

— Той нанесе първата победа!

— Ще даде Бог да не е последната!

Полковниците като Жеромски, Котовски, Якуб Кмичиц и Липницки също гледаха Заглоба с голямо уважение. Те си го изтръгваха от ръцете един на друг, търсеха съветите му за всичко и се възхищаваха на неговата разсъдливост, почти равна на храбростта му.

А тъкмо сега се съвещаваха по важен въпрос. Наистина пратиха делегати до витебския воевода с молба да дойде и поеме командването, но понеже никой не знаеше къде точно се намира воеводата в тоя момент, делегатите заминаха и сякаш потънаха в земята. Носеха се слухове, че ги били хванали разезди на Золтаренко, които нахлували до Волковиск и вършели грабежи на своя глава.

Тогава полковниците при Бялисток решиха да изберат временен командир, който да командва всички до идването на пан Сапеха. Не е нужно да се каже, че с изключение на пан Володиовски всеки полковник мислеше за себе си.

Започнаха агитации и преговори. Войската заяви, че иска да участва в избора, и то не чрез делегати, а на общо събрание за тая цел, което се състоя веднага.

След съвещание с другарите си Володиовски препоръчваше енергично пан Жеромски, който беше честен и сериозен човек, а освен това правеше силно впечатление на войската със своята напетост и сенаторска брада до пояс. При това беше опитен и похватен воин. Той самият от благодарност препоръчваше пан Володиовски, но Котовски, Липницки и Якуб Кмичиц се противопоставяха на това, като твърдяха, че не бива да бъде избиран най-младият по години, защото командирът трябва да бъде с най-голям авторитет и всред населението.