Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Все пак оставил си, ваша милост, земя и постройки.

— О, аз държа под аренда вонсошкото староство от мазовецкия воевода и договорът ми току-що изтече. Още не съм платил последната вноска и няма да я платя, защото, както чувам, и мазовецкият воевода държал с шведа. Тогава нека му пропадне последната вноска, а на мене готовата пара ще дотрябва.

Кмичиц започна да се смее.

— Ех ти, ваша милост! Виждам, че си не само храбър младеж, но и умен!

— Че как иначе? — отговори непознатият. — Да бъдеш умен — това е главното! Но не за ум говорех с ваша милост… Като виждаш неправдата към отечеството и милостивия ни господар, защо не отидеш при ония благородни войници в Подлесието и не влезеш в някоя част? И пред Бога ще заслужиш, а и на самия тебе може да провърви; та на малцина ли се е случвало от бедняк да стане през войната пан. Вижда се, че си смел и решителен човек, а щом и произходът ти не ти пречи, бързо можеш да стигнеш до някакъв имотец, ако даде Бог по-голяма плячка. Стига да не пилееш това, което ти падне тук-таме в ръцете, кесията ти ще се надуе. Не зная имаш ли някаква земица или нямаш, но би могъл да имаш: с пълна кесия не е трудно да вземеш под аренда, а от аренда с Божия помощ и до собствената земя не е далече. И така можеш да започнеш от слуга, а да умреш като офицер или като земски чиновник, стига да не те мързи, то който рано става, на него и Бог дава.

Кмичиц хапеше мустаците си, за да не прихне от смях, та лицето му трепкаше, а същевременно се изкривяваше, понеже от време на време го пронизваше болка от засъхналата рана.

Непознатият продължаваше да говори:

— Там ще те приемат, те имат нужда от хора, па и ти, ваша милост, ми хареса, та те вземам под мое покровителство, а щом аз съм зад тебе, и повишението ти е сигурно.

Тук младежът вдигна с гордост бузестото си лице и започна да глади с ръка мустачките си; най-сетне каза:

— Искаш ли да бъдеш мой оръженосец? Ще ми носиш сабята и ще надзираваш слугите.

Кмичиц не издържа и прихна с искрен, весел смях, та дори всичките му зъби заблестяха.

— Защо се смееш, ваша милост? — попита непознатият и смръщи вежди.

— Много ми допада тая служба.

Но младият големец се обиди здравата и каза:

— Глупак е тоя, който те е научил на такива маниери, и внимавай с кого говориш, за да не прекалиш с фамилиарността си.

— Извинявай, ваша милост — каза Кмичиц весело, — но не зная пред кого се намирам.

Младият пан се хвана с две ръце за кръста:

— Аз съм пан Женджан от Вонсош — каза той гордо. Кмичиц вече отваряше уста, за да каже измисленото си име, когато неочаквано Билоус влезе бързо в помещението.

— Пане коман…

Тук войникът прекъсна, спрян от страшния поглед на Кмичиц, смути се, заекна и най-сетне издума с усилие:

— Извинявай, ваша милост, някакви хора идат.

— Откъде?

— От Шчучин.

Сега пан Кмичиц се посмути леко, но бързо прикри смущението си и отвърна:

— Бъдете нащрек. Голяма група ли иде?

— Ще бъдат около десетина конници.

— Пистолетите ви да са готови. Върви!

После, когато войникът излезе, той се обърна към пан Женджан от Вонсош и каза:

— Дали не са шведи?

— Та нали към тях отиваш, ваша милост — отвърна пан Женджан, който от някое време гледаше с удивление младия шляхтич, — значи рано или късно ще ги срещнеш.

— По бих желал шведи, отколкото някакви нехранимайковци, с каквито е пълно навсякъде… Който кара коне, трябва да бъде въоръжен и да е нащрек, защото те са много съблазнително нещо.

— Ако е вярно, че в Шчучин е пан Володиовски, това е сигурно негов разезд — отвърна Женджан. — Преди да се настанят за по-дълго, искат да проверят дали мястото е безопасно, че трудно може да се устои спокойно на една межда с шведите.

Като чу това, пан Анджей се завъртя из помещението и седна в най-тъмния ъгъл, където навесът над камината хвърляше плътна сянка върху единия край на масата. В това време пред пруста се чу тропот и пръхтеж на коне, а след малко няколко души влязоха в кръчмата.

Начело вървеше грамаден мъж, който тракаше с дървения си крак по дъсчения под на кръчмата. Кмичиц го погледна и сърцето му заби в гърдите.

Беше Юзва Бутрим, наричан Безногия.

— Къде е съдържателят? — попита той, като застана насред помещението.

— Тук съм! — отговори кръчмарят. — На вашите услуги.

— Зоб за конете!

— Аз нямам зоб, освен ако тия панове дадат.

При тия думи кръчмарят посочи Женджан и конярите.

— Чии хора сте? — попита Женджан.

— А вие сам кой сте, ваша милост?