Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Какво ли е имало в тия писма? — попита арендаторът от Вонсош.

— Не зная. Заключавам само, че трябва и други офицери да са се намирали в ръцете на княза воевода, който веднага би заповядал да бъдат разстреляни, ако му разстрелят Кмичиц. Освен това може би нашият полковник се е смилил над сълзите на панна Билевичувна, защото казват, че припаднала и едва могли да я свестят… И все пак… аз не смея да говоря, но лошо стана, че колкото зло стори тоя човек, от това дори тарторът на дяволите би се срамувал. Цяла Литва плаче от него, а колко вдовици, колко сираци, колко беднотия го проклина, един Бог знае! Който го очисти, ще има заслуга и в небесата, и пред хората — все едно, че бясно куче е убил.

Тук разговорът отново премина към пан Володиовски, пановете Скшетуски и хоронгвите, които се намираха в Подлесието.

— С храната сме зле — казваше Бутрим, — защото княжеските имоти са съвсем ограбени, нито за човека, нито за коня не можеш да намериш в тях храна за един зъб, а колкото шляхта има, тя е бедна, по селата живее както у нас, в Жмудж. Затова полковниците решиха войската да се раздели по на сто коня и частите да са по на една-две мили една от друга. Но като дойде зимата, не зная как ще бъде.

Кмичиц, който слушаше търпеливо, докато беше дума за него, сега се раздвижи и ха да отвори уста, за да каже от тъмния си ъгъл:

— Така разделени, хетманът ще ви излови едни по едни като раци в сак.

Но в тоя момент вратата се отвори и там застана Сорока, когото Кмичиц бе пратил да приготви конете за път. Светлината от огнището падаше право върху суровото лице на вахмистъра. Юзва Бутрим го погледна, изгледа го продължително, после се обърна към Женджан и каза:

— Тоя човек на ваша милост ли е, пане?… Аз го познавам отнякъде!

— Не е — отвърна Женджан, — това са шляхтичи, които отиват с коне на панаир.

— И къде отивате? — попита Юзва.

— В Собота — отговори старият Кемлич.

— Къде е то?

— Близо до Пьонтек.

И Юзва, както по-рано Кмичиц, сметна този отговор за неуместна шега и каза, смръщил вежди:

— Отговаряй, когато те питат!

— С какво право питаш?

— И това мога да ти кажа: изпратили са ме на разузнаване, да видя дали няма из околността подозрителни хора. Струва ми се, че има, щом не искат да кажат къде отиват.

Кмичиц се страхуваше да не би от тоя разговор да възникне някаква свада, та каза, без да мръдне от тъмния си ъгъл:

— Не се сърди, почитаеми войнико, защото Пьонтек и Собота са градове като другите, където стават есенни панаири на коне. Ако не вярваш, попитай пан старостата, който трябва да ги знае.

— Разбира се! — каза Женджан. На това Бутрим каза:

— Щом е така, работата е друга. Но защо ви трябва да ходите в ония градове? Можете и в Шчучин да ги продадете, понеже нашите не ни стигат, а тия, които взехме в Пилвишки, не стават за нищо, всички са с ожулени гърбове.

— Всеки отива там, където му е по-добре, а ние знаем пътя си — отговори Кмичиц.

— Не зная къде е по-добре за ваша милост, но за нас не е по-добре да откарваш коне на шведите и да отиваш при тях със сведения.

— Учудва ме — каза арендаторът от Вонсош, — че тия хора ругаят шведите, а пък някак бързат да се промъкнат при тях!

Сега той се обърна към Кмичиц:

— А и ти, ваша милост, нещо не ми приличаш на търговец на коне, защото и на ръката ти видях такъв пръстен, от който не биха се засрамили доста знатни панове…

— Щом толкова ти е харесал, ваша милост, купи го, за него аз съм платил два гологана в Ленг — отговори Кмичиц.

— Два гологана ли?… Тогава сигурно е фалшив, но майсторски направен… Покажи го, ваша милост!

— Вземи го!

— А сам не можеш ли да се мръднеш?… Аз ли трябва да идвам?

— Страшно съм уморен.

— Ей, братко, човек би казал, че искаш да си скриеш лицето!

Като чу това, Юзва не каза нито дума, приближи се до огнището, взе една запалена главня, вдигна я високо над главата си и отиде право при Кмичиц, комуто засвети в очите.

Кмичиц веднага се изправи с целия си ръст и за миг двамата се гледаха очи в очи — внезапно главнята изпадна от ръката на Юзва и по пътя си разсипа хиляди искри.

— Господи, света Богородице! — викна Бутрим. — Това е Кмичиц!…

— Аз съм! — отговори пан Анджей, като видя, че няма начин да се крие повече.

Но Юзва започна да вика на войниците, които бяха останали пред кръчмата:

— Тук! Тук! Дръж го!

След това се обърна към пан Анджей:

— Ти си значи, проклетнико, предателю?! Ти ли си, дяволе в човешко тяло?! Веднъж се измъкна от ръцете ми, а сега, преоблечен, бързаш при шведите? Ти ли си, Юдо, палач на мъже и жени? Пипнах те!