Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Старостата от Вонсош.

Понеже беше арендатор на староството, собствените му хора наричаха Женджан староста и той самият се представяше така при по-важни случаи.

Но Юзва Бутрим се смути, като видя с каква висока особа има работа, та свали шапка и каза с мек глас:

— Моите почитания, милостиви господарю… В тъмното човек не може да различи с кого има работа.

— Чии хора сте? — повтори Женджан и се хвана за кръста.

— Лауданци, от хоронгвата някога на Билевич, а сега на пан Володиовски.

— За Бога! Значи пан Володиовски е в Шчучин?

— Лично той заедно с другите полковници, които дойдоха от Жмудж.

— Слава Богу, слава Богу! — повтори пан старостата зарадван. — И кои полковници са с пан Володиовски?

— Беше пан Мирски, но по пътя получи удар — каза Бутрим. — Там са пан Оскерко, пан Ковалски, двамата панове Скшетуски…

— Кои Скшетуски? — възкликна Женджан. — Единият от тях не е ли пан Скшетуски от Бужец?

— Това не зная — отвърна Бутрим. — Зная само, че е пан Скшетуски збаражецът.

— Боже! Това е моят пан!

Но Женджан веднага усети колко странно звучи тоя възклик в устата на един пан староста, та добави:

— Моят пан кумец, исках да кажа.

В случая пан старостата не лъжеше, защото той наистина бе участвал в кръщаването на първото момче на Скшетуски, Яремко, като втори кръстник.

В това време в главата на Кмичиц, който седеше в тъмния ъгъл на кръчмата, забушуваха най-различни мисли. Най-напред душата му закипя, когато видя страшния шляхтич и ръката му неволно хвана сабята. Защото Кмичиц знаеше, че именно Юзва беше главният участник в съсичането на неговите другари и че той му беше най-настървеният враг. Някогашният пан Кмичиц би заповядал веднага да бъде хванат и влачен с коне, но сегашният пан Бабинич се овладя. Напротив, обземаше го тревога при мисълта, че ако шляхтичите го познаят, могат да последват най-различни опасности за по-нататъшното му пътуване и за това, което бе предприел… Ето защо реши да не се остави да го познаят и се отдръпваше все по-дълбоко в сянката; най-сетне се облегна с лакти на масата, обхвана главата си с ръце и почна да се преструва, че дреме.

Но едновременно шепнеше на седналия до него Сорока: — Иди в конюшнята, нека конете бъдат готови. Заминаваме през нощта.

Сорока стана и излезе.

Кмичиц продължаваше да се преструва, че дреме. Разни спомени започнаха да се явяват в главата му. Тия хора му припомниха Лауда, Водокти и онова кратко минало, което бе прелетяло като сън. Когато преди малко Юзва каза, че са от някогашната хоронгва на Билевич, при самото споменаване на името сърцето на пан Анджей чак се затресе в гърдите. И той си спомни, че точно такава беше вечерта, точно така гореше огън в огнището, когато той сякаш заедно със снега беше паднал неочаквано във Водокти и за пръв път видя Оленка между предачките в стаята за слугите.

Сега през затворените си клепачи виждаше като че ли наяве тая светла, спокойна девойка — спомняше си всичко, което се бе случило, как тя бе искала да му бъде ангел хранител, да го укрепи в доброто, да го запази от злото, да му покаже правия, добродетелния път. Ах, ако беше я послушал, ако беше я послушал!… Нали тя знаеше какво трябва да се прави, на чия страна да се застане; знаеше къде са добродетелта, честността, дългът — и просто щеше да го хване за ръка и да го води, ако той бе поискал да я слуша.

Възбудената от спомените любов така се надигна сега в сърцето на пан Анджей, че той беше готов да пролее всичката си кръв само за да може да падне пред краката на тая девойка, и в тоя миг беше готов да се хвърли дори в прегръдките на тая лауданска мечка, която бе погубила другарите му, само защото беше от ония места, защото споменаваше Билевич, защото беше виждала Оленка.

От замислеността го събуди едва неговото име, повторено няколко пъти от Юзва Бутрим. Арендаторът от Вонсош го разпитваше за познатите си, а Юзва му разказваше какво се бе случило в Кейдани от времето на паметното споразумение на хетмана с шведите — говореше следователно за опозицията на войската, за арестуването на полковниците, за изпращането им в Бирже и за щастливото им спасение. Разбира се, името на Кмичиц се повтаряше в тия разкази, покрито с целия ужас на предателството и жестокостта. Юзва не знаеше, че пан Володиовски, двамата Скшетуски и Заглоба дължаха живота си на Кмичиц, но пък разказваше онова, което се бе случило в Билевиче:

— Хвана нашият полковник тоя предател в Билевиче като лисица в дупка и веднага ни заповядаха да го откараме на смърт; водех го аз самият с голяма радост, че Божията ръка най-сетне се стоварва върху него, и току му светех с фенерчето в очите, за да видя дали няма да прояви разкаяние. Но не! Вървеше смело, без да мисли, че ще се изправи пред Божия съд. Такъв корав характер. А когато го посъветвах поне да се прекръсти, той ми отговори: „Затвори си муцуната, слуга, не е твоя работа!“ Изправихме го тогава под една круша извън селото и вече да изкомандвам, когато пан Заглоба, който вървеше с нас, заповяда да го претърсим дали у него няма някакви книжа. И наистина намери се едно писмо. Тогава пан Заглоба казва: „Светни!“ — и веднага се залови да чете. Едва започна да чете, па като се хвана за главата: „Боже, света Богородице! Карай го обратно в господарския дом!“ Сам той скочи на коня и замина, а ние го карахме, като мислехме, че ще ни заповядат да го напечем на огъня преди смъртта му, та да разберем нещо от него. Но къде ти! Пуснаха предателя свободен. Не е моя работа да зная какво са прочели там, но аз не бих го пуснал.