Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Още от пръв поглед лесно можеше да се познае, че пристига някакъв големец. В бричката бяха впрегнати четири хубави пруски коня, с едра кост и извити гърбове; на единия от крайните яздеше помощник-кочияшът и държеше на ремък две хубави кучета; на капрата бяха кочияшът и един хайдук, облечен по унгарски, а на задното седалище се беше разположил господарят, хванал се за кръста, с шуба от вълчи кожи без ръкави, закопчана с ярко позлатени копчета.

Отзад следваха две добре натоварени коли и при всяка от тях по четирима слуги, въоръжени със саби и пистолети.

Самият господар, макар и големец, беше още много млад човек, едва на двайсет и няколко години. Лицето му беше пълно, зачервено и от цялата снага се виждаше, че обича да си похапва.

Когато бричката спря, хайдукът скочи да подаде ръка, а господарят видя застаналия на прага Кмичиц, кимна му с ръкавица и извика:

— Здравей, приятелю!

Вместо да се приближи, Кмичиц се прибра в кръчмата, защото изведнъж се ядоса. Той още не беше свикнал нито със сивата си дреха, нито да му махат с ръкавица. Затова се върна, седна на масата и отново се залови за яденето. Непознатият пан влезе след него.

Щом влезе, присви очи, понеже в помещението беше тъмно, а само в огнището гореше слаб огън.

— Защо не излиза никой, когато пристигам? — каза непознатият пан.

— Защото кръчмарят отиде в килера — отвърна Кмичиц, — а ние сме също така пътници както ваша милост.

— Благодаря за фамилиарността. А какви пътници?

— Шляхтич, който кара коне.

— А компанията също ли е от шляхтичи?

— Бедни хора, но шляхтичи.

— Тогава моите почитания, мои панове. Накъде ви Бог води?

— От панаир на панаир, колкото да продадем конете.

— Ако нощувате тук, утре през деня ще ги разгледам и може да си избера някой. А сега позволете, мои панове, да седна при вас на масата.

Непознатият пан наистина питаше дали ще му позволят да седне при тях, но с такъв тон, сякаш беше напълно уверен в това. И не се излъга, защото младият коняр отговори учтиво:

— Заповядайте, най-сърдечно те каним, ваша милост, при все че нямаме какво да ти предложим; можем да те нагостим само с колбаса с грах.

— Аз имам в кутиите си по-добри специалитети — отвърна младото господарче малко високомерно, — но и моето небце е войнишко, та повече от всичко ценя грах с колбаса, стига да е добре приготвен.

След тия думи (а говореше много бавно, при все че гледаше проницателно и умно) седна на пейката, а когато Кмичиц се поотдръпна, за да му направи място, добави благосклонно:

— Моля, моля, не се безпокой, ваша милост. На път не се обръща внимание кой какъв е и дори да ме бутнеш с лакът, ваша милост, няма да ми падне короната от главата.

Кмичиц, който тъкмо тогава подаваше на непознатия паница с грах и както се каза, не беше още свикнал с такова отнасяне, сигурно щеше да я разбие в главата на наперения младеж, ако в тая напереност нямаше нещо такова, което забавляваше пан Анджей, та затова той не само въздържа веднага буйния си характер, но се усмихна и каза:

— Такива са сега времената, ваша милост, та и от най-високопоставени глави падат корони: exemplum нашият крал Ян Казимеж; по право той трябва да носи две, а няма нито една, освен трънена…

При тия думи непознатият погледна Кмичиц изпитателно, после въздъхна и каза:

— Такива са сега времената, че е по-добре да не се говори по това, освен с доверени хора.

А след малко добави:

— Но колко умно го каза ваша милост. Трябва да си слугувал някъде по болярски домове при учени хора, защото езикът ти говори за по-високо образование, отколкото показва външността на ваша милост.

— Човек е чул това-онова, като е бил между хората, но не съм слугувал.

— Откъде си родом, моля?

— От едно шляхтишко село в Троцкото воеводство.

— Нищо, че от село, стига да си шляхтич. А какво става там, в Литва?

— Нищо ново, изменници колкото щеш.

— Изменници, казваш, ваша милост? И какви изменници, моля?

— Тия, които се отрекоха от краля и Жечпосполита.

— А как е князът, вилненски воевода?

— Казват, че бил болен: задух имал.

— Дай му, Боже, здраве, той е благороден човек.

— За шведите благороден, че им отвори вратата широко.

— Виждам, че ваша милост не си негов привърженик?

Кмичиц разбра, че непознатият уж го запитва добродушно, а всъщност го изследва.

— Какво ми влиза в работа! — отговори той. — Нека други му мислят за това. Мене ме е страх шведите да не ми реквизират конете.

— Трябваше на място да се отървете от тях. Ето и в Подлесието, казват, се намирали хоронгвите, които се разбунтували срещу хетмана и които едва ли имат излишни коне.