Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Пан Кмичиц, преоблечен със сива горна дреха на беден шляхтич, със също такава шапка от изтъркана агнешка кожа и с превързано лице сякаш след някакво сбиване в кръчма, мъчно можеше да бъде познат и наистина изглеждаше на дребно шляхтиче, което се влачи от панаир на панаир. Обграждаха го също така облечени хора, въоръжени с прости саби, с дълги камшици за каране на конете и с примки за хващане, ако някои се разбягат.

Войниците поглеждаха учудено своя полковник и тихо си разменяха разни бележки за него. Странно им се виждаше, че това е пан Бабинич, а не пан Кмичиц, че ще трябва да му говорят на „вие“, а най-много свиваше рамене на това и мърдаше мустаци старият Сорока, който гледаше страшния полковник като писано яйце, та мърмореше на Билоус:

— Това „вие“ надали ще ми мине през гърлото. Може да ме убие, но аз постарому ще се обръщам, както трябва!

— Заповедта си е заповед! — отвърна Билоус. — Но полковникът се е страшно изменил.

Войниците не знаеха, че и душата на пан Анджей се беше променила както външността му.

— Тръгвай! — викна внезапно пан Бабинич. Заплющяха камшици, конниците обградиха малкото стадо коне, които се събраха на куп, и тръгнаха.

Движеха се край самата граница между Троцкото воеводство и Прусия, минаваха през обширни гори без никакви пътища, познати само на Кемлич и синовете му, докато влязоха в Прусия и стигнаха до Ленг или Елк, както го наричаше старият Кемлич, където им съобщиха разни новини по положението на дошлите там шляхтичи, избягали от шведите с жените, децата и имуществото си и потърсили убежище под покровителството на електора.

Ленг изглеждаше като стан или по-скоро би могло да се помисли, че в него заседава някакъв сеймик. Шляхтата пиеше пруска бира в кръчмите и спореше, а час по час някой донасяше нови и нови вести. Без да пита никого за нищо, а само като слушаше внимателно, пан Бабинич узна, че кралска Прусия и най-значителните градове в нея са се обявили на страната на Ян Казимеж и вече сключили договор с електора да се отбраняват заедно срещу всеки неприятел. Говореше се обаче, че въпреки договора по-големите градове не искали да приемат гарнизоните на електора, понеже се страхували, че тоя хитър княз влезе ли веднъж с войските си, после ще поиска да ги заграби завинаги или в решителния момент ще се съюзи коварно с шведите, за което го правеше способен вродената му хитрост.

Шляхтата мърмореше срещу тази недоверчивост на гражданите, но пан Анджей, като знаеше връзките на Радживиловци с електора, само стискаше зъби, за да не каже всичко, което му беше известно. От това го въздържаше мисълта, че в електорска Прусия беше опасно да се говори на глас срещу електора, и второ, че на един дребен шляхтич, който е дошъл да търгува с коне, не е работа да се занимава със сложните политически въпроси, над които напразно блъскаха глава най-опитни политици.

Затова продаде няколко коня, а вместо тях купи нови и продължиха покрай пруската граница, но вече по широкия път от Ленг за Шчучин, който се намираше в самия ъгъл на Мазовецкото воеводство между Прусия, от една страна, и Подляското воеводство, от друга. Пан Анджей обаче не искаше да отиде в самия Шчучин, защото узна, че в града квартирува една от хоронгвите на конфедератите, оная, която командваше пан Володиовски.

Изглежда, че пан Володиовски се бе движил горе-долу по същия път, по който сега пътуваше Кмичиц, и се бе спрял в Шчучин или за кратка почивка пред самата граница на Подлесието, или на временна квартира, защото тук трябва да бе по-лесно с храната за хората и конете, отколкото в доста претършуваното вече Подлесие.

Но пан Кмичиц не искаше да се срещне сега с прочутия полковник, понеже смяташе, че като не разполага с други доказателства, не ще успее да го убеди само с думи, че се е променил и че идва с чисти намерения. Поради това на две мили от Шчучин заповяда да завият на запад, към Вонсош. Колкото до писмото за пан Володиовски, реши да го изпрати при пръв сигурен случай.

В това време, без да стигат към Вонсош, спряха в една крайпътна кръчма, наречена „Покшик“, и се разположиха за нощуване, което обещаваше да бъде удобно, понеже освен кръчмаря прусак в кръчмата нямаше никакви гости.

Но едва Кмичиц, тримата Кемличи и Сорока бяха седнали да вечерят и отвън се чу тракане на колела и конски тропот.

А понеже слънцето не беше още залязло, Кмичиц излезе пред кръчмата да види кой пристига; любопитстваше дали това не е някакъв шведски разезд, но вместо шведи видя бричка, зад нея две коли и въоръжени хора около колите.