Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Какво мислите, пане вахмистър, за къде ще заминем оттук?

— Че откъде мога да зная?! — отвърна Сорока. — Зная само, че ще заминем! Може би чак при краля, който стене под шведския ботуш.

— Вярно ли е, че са го изоставили всички?

— Но Бог не го е изоставил.

Кмичиц стана изведнъж от одъра, а лицето му беше ясно и спокойно; тръгна право към вратата, отвори пруста и каза на войниците:

— Конете да са готови, заминаваме!

Войниците се раздвижиха веднага; те бяха доволни, че ще напуснат гората и ще тръгнат по далечния свят, още повече като се страхуваха да не ги преследва Богуслав Радживил, а старият Кемлич влезе в къщата с предположение, че Кмичиц ще се нуждае от него.

— Ваша милост иска да заминава? — каза той, като влизаше.

— Да! Ти ще ме изведеш от гората. Познаваш ли всички места тук?

— Познавам ги, аз съм тукашен… А за къде ваша милост иска да пътува?

— При негово величество краля. Старецът се отдръпна слисан.

— Пресвета дево Марийо! — възкликна той. — При кой крал, ваша милост?

— То се знае, че не при шведския.

Кемлич не само не се успокои, но почна да се кръсти.

— Ваша милост навярно не знае какво разправят хората — че негово величество кралят избягал в Шльонск, защото всички го изоставили. Дори Краков бил обсаден.

— Ще отидем в Шльонск.

— О, а как ще се мине през шведите?

— Дали като шляхтичи или като селяни, дали на седло, или пеш — все едно, стига да минем!

— А и страшно много време ще трябва…

— Имаме достатъчно време… Но бих искал час по-скоро… Кемлич престана да се чуди. Старецът беше достатъчно хитър, та се досети, че има някаква изключителна и тайна причина за тази акция на пан Кмичиц, и веднага хиляди предположения започнаха да се роят в главата му. Но понеже войниците на Кмичиц, на които пан Анджей беше заповядал да пазят пълно мълчание, не бяха казали нищо нито на стареца, нито на синовете му за отвличането на княз Богуслав, най-вероятно му се стори предположението, че навярно князът вилненски воевода изпраща младия полковник с някаква мисия при краля. Това му предположение се засилваше от обстоятелството, че смяташе Кмичиц за ревностен привърженик на хетмана и знаеше за неговите заслуги към вилненския воевода, понеже конфедерираните хоронгви бяха разнесли вест за него по цялото Подляско воеводство и създаваха за Кмичиц име на жесток човек и предател.

„Хетманът изпраща доверен човек при краля — мислеше старецът, — това значи, че навярно иска да се помирява с него и да се отдръпне от шведите. Трябва да му е досадила вече тяхната власт… Иначе защо би изпращал?…“

Старият Кемлич не се мъчи дълго да решава тоя въпрос, той се интересуваше от нещо съвсем друго, а именно каква полза би могъл да извлече за себе си от това положение. Ето, ако бъде в услуга на Кмичиц, ще услужи едновременно на хетмана и на краля, а това няма да мине без значителна награда. Благоволението на такива панове ще дотрябва, ако дойде ред да дава сметка за стари грехове. При това сигурно ще има война, страната ще пламне и тогава плячката сама ще влиза в ръцете. Всичко това се усмихваше на стареца, който и без това беше свикнал да слуша Кмичиц и не бе престанал да се страхува от него като от огън, а едновременно хранеше към него своего рода обич, каквато пан Анджей умееше да буди у всичките си подчинени.

— Ваша милост — каза той — ще трябва да прекоси цялата Жечпосполита, за да стигне до негово величество краля. Шведските команди са още нищо, защото градовете може да се изобикалят и да се пътува през горите… Но по-лошото е това, че и в горите, както обикновено в неспокойно време, е пълно с банди, които нападат пътниците, а ваша милост има малко хора…

— Ще дойдеш с мене, пане Кемлич, заедно със синовете си и хората си, които имаш, тогава ще бъдем повече.

— Щом ваша милост заповяда, ще тръгна, но аз съм беден човек. У нас е само голотия и нищо повече. Как да напусна имотеца си тук и покрива над главата?

— Каквото направиш, ще си струва трудът, а и за вас е по-добре да си изнесете главите оттук, докато са още на вратовете ви.

— Господи и всички светии!… Какво говориш, ваша милост?… Защо?… Как така?… Какво може да ни заплашва тук нас, невинните? На кого минаваме тук път?…

На това пан Анджей отговори:

— Познават ви тук, разбойници! В съдружие с Копистински сте имали село, него сте съсекли, а после сте избягали, за да не ви съдят, и служихте при мене; после ми отвлякохте стадо коне, взети от неприятеля…