Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Сега обаче, когато по всяка вероятност Оленка беше предпазена от отмъщението на княза воевода, а конфедератите от неочаквано нападение, пан Анджей се попита какво ще прави самият той.

Беше скъсал с предателите, изгорил мостовете зад себе си и сега искаше да служи на отечеството, да му поднесе в жертва силите си, здравето, живота — но как да стори това? Как да започне? С какво да се заеме?

И отново му дойде мисълта:

„Да отида при конфедератите…“

Но ако не го приемат, ако го обявят за предател и го съсекат или, още по-лошо, го прогонят позорно?

— По-добре да ме съсекат! — възкликна пан Анджей и пламна от срам и от чувство за собствения си позор. — Изглежда, че е по-лесно да спася Оленка, конфедератите, отколкото собственото си име.

Едва сега започваше истинското отчаяно положение.

И отново юнашката душа започна да кипи.

— Но нима не мога да действам, както действах срещу Ховански? — каза си той. — Ще събера чета, ще нападам шведите, ще ги горя, сека. Това не ми е първица! Никой не им се опря, аз ще им се опра, докато дойде време, та както Литва питаше, така да попита и цяла Жечпосполита: „Кой е този юнак, който сам-самичък смее да влиза в устата на лъва?“ Тогава ще сваля шапка и ще кажа: „Гледайте, това съм аз, Кмичиц!“

И пламенното желание за тая кървава работа така го грабна, че той вече искаше да изскочи от стаята, да заповяда на Кемличи, на слугите им и на своите хора да яхнат конете и да тръгнат.

Но преди да стигне до вратата, той почувства внезапно, че нещо сякаш го тласна в гърдите и отблъсна от прага. Той застана насред стаята и загледа смаян пред себе си.

— Как така? Нима няма да изкупя греховете си с това?

И веднага започна да се препира със собствената си съвест.

„А къде е покаянието за греховете? — питаше съвестта. — Тук трябва нещо друго!“ „Какво?“ — питаше Кмичиц.

„Та с какво можеш да очистиш греховете си, ако не с някаква безкрайна и тежка служба, но същевременно честна и чиста като сълза?… Служба ли е това да събереш банда от нехранимайковци и да вилнееш с тях като вихър по полята и горите? Дали не я желаеш затова, че побойничеството те примамва като риба котката? Ами че това е забавление — не служба, увеселение — не война, разбойничество — не защита на отечеството! Нали така действаше срещу Ховански и какво постигна? Разбойниците, които върлуват из горите, също са готови да нападат шведските команди, а ти откъде ще вземеш други хора? Ще пуснеш кръв на шведите, но и на сънародниците си ще пуснеш кръв, отмъщение ще навлечеш върху тях и какво ще постигнеш? Евтино искаш да се отървеш, глупако, от истинска работа и покаяние!“

Ето така говореше съвестта у пан Кмичиц, а пан Кмичиц виждаше, че тя има право и се ядосваше и сърдеше на собствената си съвест, задето тя му казваше такива горчиви истини.

— Какво да предприема? — каза си той най-сетне. — Кой ще ме посъветва, кой ще ме спаси?

Коленете на пан Анджей започнаха някак да се огъват под него, докато най-после той коленичи при одъра и започна да се моли на глас и да проси от душа и сърце.

— Иисусе Христе, Боже мили — казваше той, — както на кръста се смили над разбойника, така се смили и над мене. Ето, аз желая да се очистя от греховете си, да започна нов живот и да служа честно на отечеството, но не зная как, защото съм глупав. И на ония предатели служих, Господи, също не толкова от злоба, колкото поради собствената си глупост; просвети ме, вдъхнови ме, утеши ме в моето отчаяние и ме спаси в милосърдието си, че иначе ще загина…

Тук гласът на пан Анджей затрепера, той почна така да се бие в широката си гръд, че в стаята чак гърмеше, и да повтаря.

— Бъди милостив към мене, грешния! Бъди милостив към мене, грешния! Бъди милостив към мене, грешния!

След това скръсти ръце за молитва, протегна ги нагоре и така продължи да говори:

— А ти, пресвета Дево, от еретиците в това отечество поругана, застъпи се за мене пред сина си, наведи се да ме спасиш, не ме напускай в моята беда и мъка, за да мога да ти служа, да отмъстя за твоето поругание и в часа на смъртта си да те имам за покровителка на нещастната ми душа!

И когато пан Кмичиц се молеше така, сълзите започнаха да падат като град от очите му, накрай той отпусна глава върху одъра и стоеше в мълчание, сякаш чакаше резултата от горещата си молитва. В стаята зацари тишина и само отвън долиташе силното шумолене на близките борове.

Изведнъж зад прозореца заскърцаха трески под тежки стъпки и два гласа подхванаха разговор: