Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Затова, като влязоха в къщата, той седна на одъра, хвана се с две ръце за кръста и загледа стареца право в очите; после попита:

— Кемлич, а къде са конете ми?

— О, мили Иисусе Христе! О, мили Иисусе! — изхленчи старецът. — Золтаренковите хора ги задигнаха, победиха ни, изпонараниха ни, разпръснаха ни, шестнайсет мили ни гониха, едва успяхме да се спасим живи. О, майко, света Богородице! И вече не можахме да намерим нито ваша милост, нито четата. Прогониха ни чак тук, в тия гори, на мизерия и глад, в тая колиба, в тия тресавища… Бог е милостив, че ваша милост си жив и здрав, макар и ранен, както виждам. Да бях те превързал, ваша милост, да сложа билки за успокояване… А тия мои синчаги отидоха да отмахнат гредите и никакви ги няма. Какво ли правят там тия вагабонти? Току-виж, че откъртили вратата и се докопали до медовината. Глад и мизерия е тук — нищо повече! С гъби се храним, но за ваша милост ще се намери нещо да хапне и пийне… Ония коне ни ги заграбиха, отвлякоха ги… Няма какво да се говори! И нас лишиха от службата при ваша милост: къшей хляб нямам на стари години, освен ако ваша милост ни прибере и отново ни вземе на служба.

— И това може да стане — отвърна Кмичиц.

Тъкмо тогава влязоха двамата синове на стареца: Козма и Дамян, близнаци, едри, тромави мъже, с огромни глави, целите обрасли с безкрайно гъста и твърда като четина разрешена коса, която стърчеше около ушите, образуваше витки и фантастични чорли по черепа. Щом влязоха, те застанаха при вратата, защото не смееха да седнат в присъствието на Кмичиц, и Дамян каза:

— Подземието е открито.

— Добре — каза старият Кемлич, — ще отида да донеса медовина.

Тук той погледна синовете си многозначително.

— А ония коне ги задигнаха Золтаренковите хора — каза той подчертано.

И излезе от стаята.

Кмичиц гледаше двамата застанали до вратата левенти, сякаш изсечени набързо от дървета, после ги попита внезапно:

— Какво правите вие сега?

— Коне задигаме! — отговориха близнаците едновременно.

— От кого?

— От когото се случи.

— А най-много?

— Золтаренкови.

— Това е добре, от неприятелите може да се задигат, но ако задигате на свои, тогава сте нехранимайковци, а не шляхтичи. Какво правите с тия коне?

— Баща ни ги продава в Прусия.

— А на шведи случвало ли ви се е да отнемате? Защото тук наблизо има шведски части, нали? Нападали ли сте шведи?

— Нападали сме.

— Нападали сте отделни лица или малки групи! А когато се бранеха, тогава вие какво?

— Пердашехме ги.

— Аха! Пердашехте ги! Тогава имате своя сметка и у Золтаренковите хора, и при шведите, и надали ще ви се размине, ако попаднете в ръцете им!

Козма и Дамян мълчаха.

— Опасен живот водите и по-достоен за нехранимайковци, отколкото за шляхтичи… А не е възможно да не ви тежат и някакви присъди от миналото, нали?

— То се знае! — отговориха Козма и Дамян.

— Така и мислех. Вие от кои места сте?

— Тукашни сме.

— Баща ви къде е живял по-рано?

— В Боровичек.

— Селото негово ли беше?

— В съдружие с Копистински.

— И какво стана с него?

— Съсякохме го.

— И трябваше да бягате. Лоша ви е работата, Кемличи, и ще свършите на някой клон! Дума да не става, палач ви чака.

В тоя миг вратата на стаята изскърца и влезе старецът с дамаджана с медовина и две чаши. Когато се намери в стаята, той погледна неспокойно към синовете си и към пан Кмичиц, а после каза:

— Идете да затрупате подземието.

Близнаците излязоха веднага, а бащата наля медовина в едната чаша, другата остави празна, като чакаше дали Кмичиц ще му позволи да пие с него.

Но Кмичиц не можеше да пие, защото дори трудно приказваше — така му досаждаше раната. Старецът видя това и каза:

— Не може да се пие медовина при рана, но може да се полее, че да загори по-скоро. Разреши, ваша милост, да я прегледам и превържа, то аз разбирам от тия работи не по-лошо от фелдшер.

Кмичиц се съгласи, тогава Кемлич свали превръзката и започна да оглежда внимателно раната.

— Кожата ожулена, това нищо! Куршумът минал по повърхността, но все пак е подпухнало.

— Затова и ме боли.

— Но не са минали и два дни. Света Богородице! Някой трябва да е гръмнал съвсем близо до ваша милост.

— По какво познаваш?

— Всичкият барут не е успял да изгори и под кожата има зрънца като чер синап. Това вече ще ти остане, ваша милост. А сега ще трябва да сложим хляб с паяжина. Страшно отблизо е стрелял някой, добре, че не е убил ваша милост.