Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Аз съм самолично — каза Кмичиц и протегна ръка към него.

— О, Иисусе Христе! — отговори старецът. — Такъв гост в гората! На очите си не вярвам! С какво ще те приемем тук, ваша милост? Да бяхме очаквали, да бяхме знаели!

Тук той се обърна към синовете си:

— Я, балвани, някой от вас да отиде в избата и да извади медовина!

— Дай ключа от катинара! — каза единият от синовете. Старецът започна да го търси в пояса си, но в същото време гледаше подозрително сина.

— Ключа от катинара ли? Охо! Познавам те, циганино: сам ще изпиеш повече, отколкото ще донесеш тук. Нали? Аз ще отида! Ключа от катинара ми иска! Вие само идете да махнете гредите, а аз сам ще отворя и изнеса.

— Виждам, че избата под греди си скрил, пане Кемлич? — каза Кмичиц.

— Ами че може ли човек да задържи нещо при такива разбойници! — отговори старецът, като сочеше синовете си. — Баща си биха изяли. Още ли сте тук?! Вървете да махнете гредите. Така ли слушате тоя, който ви е родил?

Младите припнаха пъргаво към купа нарязани дървета зад къщата.

— Както виждам, все живеете в несъгласие със синовете? — попита Кмичиц.

— Кой би могъл да бъде в сговор с тях… Да бият ги бива, да плячкосват ги бива, но като дойде да делят с баща си, от гърлата им трябва да вадя моята част… Такава ми е радостта от тях! А мъже като бикове! Заповядай, ваша милост, вкъщи, че тук студът хапе. За Бога! Какъв гост! Какъв гост! Та ние по командването на ваша милост взехме по-голяма плячка, отколкото през цялата тая година… Слабо ни върви сега! Беднотия! Времена лоши и все по-лоши стават, а и старост нерадост!… Заповядай вкъщи, в скромния ми дом. За Бога, кой би могъл да очаква ваша милост тук!…

Старият Кемлич говореше със странно бърз и жален глас, а същевременно хвърляше бързи и неспокойни погледи на всички страни. Той беше костелив и едър старец, с вечно изкривено и недоволно лице. Очите му бяха наклонени, както и на двамата му синове, веждите щръкнали, а също и мустаците, под които стърчеше издадената безкрайно напред долна устна, която при говорене стигаше чак под носа му, както е у хора без зъби. Съсухреното му лице представяше странна противоположност на чевръстото телосложение, което издаваше необикновена сила и пъргавина. Движенията му бяха бързи, сякаш ги предизвикваше пружина; главата си въртеше непрекъснато и се мъчеше да обхване с очи всичко, което го обграждаше — както хората, така и предметите. Към Кмичиц той ставаше все по-раболепен, колкото повече у него се обаждаше послушанието му към някогашния командир, боязънта, а може би възхищението, пък и привързаността.

Кмичиц познаваше добре Кемличи, защото бащата и двамата синове бяха служили при него, когато той водеше в Белорусия на своя глава война с Ховански. Те бяха храбри войници, но и колкото храбри, толкова жестоки. Известно време синът Козма бе носил знамето на Кмичицовата чета, но скоро се бе отказал от това отличие, понеже му пречеше да граби плячка. Между комарджиите и гуляйджиите, от каквито се състоеше четата на Кмичиц, които денем пропиваха и проиграваха онова, което нощем вземаха с кръв от неприятеля, Кемличи се отличаваха с голяма алчност. Те трупаха усърдно плячка и се криеха из горите. С особено лакомство задигаха коне, които после продаваха по шляхтишките имения и градчетата. Бащата се биеше не по-зле от синовете близнаци, но след всяка битка им изтръгваше най-ценната част от плячката, като при това нашироко ги обвиняваше и се оплакваше, че го онеправдават, хленчеше, кореше и ги заплашваше с бащиното си проклятие. Синовете ръмжаха против него, но бяха доста глупави по природа, та се оставяха да ги тиранизира. Въпреки постоянните им разправии в боя се бранеха ожесточено един друг, без да жалят кръвта си. Другарите им от четата не ги обичаха, но всички се страхуваха от тях, защото при сбиване бяха страшни. Дори офицерите избягваха разправиите с тях. Единствено само Кмичиц будеше и в тримата неописуем страх, а след Кмичиц — пан Раницки; те трепереха пред него, когато се разгневеше и лицето му се покриваше с петна. Същевременно почитаха у двамата и високия им род, защото Кмичицови от стари времена бяха първенци в Оршанско, а в жилите на Раницки течеше сенаторска кръв.

В четата се говореше, че Кемлич и синовете му са събрали големи богатства, но никой не знаеше положително дали в това има нещо вярно. Един ден Кмичиц ги беше пратил със стадо заграбени коне и няколко слуги — и оттогава те изчезнаха. Кмичиц предполагаше, че са избити, войниците говореха, че са избягали с конете, защото това беше голяма съблазън за тях. Сега когато пан Анджей ги видя живи и здрави, когато в навеса до къщата цвилеха някакви коне, а радостта и раболепието на стареца бе придружено от безпокойство, пан Анджей разбра, че войниците са били прави.