Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Бдяхме до сутринта, пане полковник, заспахме едва когато се съмна.

Кмичиц се огледа наоколо.

— Къде сме?

— В гората пане полковник.

— Виждам. Но каква е тая къща?

— И ние самите не знаем това.

— Ела при мене! — каза пан Анджей.

И влезе обратно в стаята. Сорока го последва.

— Слушай — каза Кмичиц, като седна на одъра. — Нали князът стреля срещу мене?

— Тъй вярно.

— А какво стана с него?

— Избяга.

Настъпи кратко мълчание.

— Това е лошо — каза Кмичиц, — много лошо! По-добре да бяхте го убили, а не да го пуснете жив.

— И ние това искахме, но…

— Но какво?

Сорока разказа накратко какво се бе случило. Кмичиц слушаше удивително спокойно, само очите му започнаха да горят и накрай рече:

— Тогава той е отгоре, но пак ще се срещнем. Защо се отби от пътя?

— Страхувах се от преследване.

— Прав си, сигурно е имало. Сега сме твърде малко срещу Богуславовата сила… дяволски малко!… При това той тръгна за Прусия, там не можем да го преследваме, трябва да чакаме…

Сорока си отдъхна. Очевидно пан Кмичиц не се страхуваше кой знае колко от княз Богуслав, щом говори за преследване. Тая увереност веднага се отрази върху стария войник, свикнал да мисли с главата на полковника си и да чувства с неговото сърце.

В това време пан Анджей се замисли дълбоко, но внезапно се сепна и започна да търси нещо около себе си с ръце.

— А къде са моите писма? — попита той.

— Какви писма?

— Които носех със себе си… В пояса бяха мушнати; къде е поясът? — питаше пан Анджей трескаво.

— Пояса откопчах аз лично, за да може ваша милост да диша по-добре; ето го там.

— Дай го!

Сорока подаде кожения пояс, подплатен с велур, на който имаше джобове, завързани с връвчици. Кмичиц ги разтвори и извади бързо книжата от тях.

— Това са пропуските за пред шведските командири, но къде са писмата? — каза той с изпълнен с безпокойство глас.

— Какви писма? — повтори Сорока.

— По дяволите! Писмата на хетмана до шведския крал, до пан Любомирски и всички други, които имах…

— Щом ги няма в пояса, значи, че ги няма никъде. Трябва да са изпаднали по пътя.

— На кон и търсете! — викна Кмичиц със страшен глас. Но преди смаяният Сорока да успее да напусне стаята, пан Анджей се олюля на одъра, сякаш загуби сили, хвана се с две ръце за главата и започна да повтаря със стон:

— Ах!… Писмата ми, писмата ми!…

След малко войниците заминаха освен един, комуто Сорока заповяда да стои на стража при къщата. Кмичиц остана сам в стаята и почна да размишлява над собственото си положение, което не бе за завиждане. Богуслав бе избягал. Над пан Анджей се надвеси страшното и неизбежно отмъщение на могъщите Радживилови. И не само над него, но и над всички, които обичаше, или с две думи, над Оленка. Кмичиц знаеше, че княз Януш не ще се поколебае да го удари там, където ще може да го нарани най-болезнено, тоест да насочи отмъщението срещу Билевичувна. А Оленка беше в Кейдани, в ръцете на страшния магнат, чието сърце не знаеше какво е милост. Колкото повече Кмичиц размишляваше върху положението си, толкова по-ясно се убеждаваше, че то беше просто страшно. След отвличането на Богуслав Радживилови ще го третират като изменник; привържениците на Ян Казимеж, хората на Сапеха и разбунтуваните конфедерати в Подлесието също го смятат за изменник, за прокълната радживиловска душа. Между многобройните станове, партии и чужди войски, които в тоя момент заемаха полята на Жечпосполита, нямаше нито един стан, нито една партия, нито една войска, която не би го смятала за най-голям и най-ожесточен враг. Нали има награда, определена от Ховански за главата му, а сега ще определят и Радживилови, и шведите — а кой знае дали вече не са определили и привържениците на нещастния Ян Казимеж. „Ех, хубава каша си забърках и сега трябва да я сърбам!“ — мислеше Кмичиц. Когато отвлече княз Богуслав, направи това, за да го хвърли в краката на конфедератите, да ги убеди неопровержимо, че скъсва с Радживилови, и да влезе между тях с тая си заслуга, да придобие право да воюва за краля и отечеството. От друга страна, Богуслав в негови ръце беше заложник за безопасността на Оленка. Но сега, когато Богуслав победи Кмичиц, изчезна не само безопасността на Оленка, но и доказателството, че пан Кмичиц се е отрекъл искрено от служенето си при Радживил. Наистина пътят към конфедератите му е открит и ако попадне на частта на Володиовски и неговите приятели полковници, може би ще му подарят живота, но дали ще го приемат за другар, дали ще му повярват, дали не ще помислят, че е дошъл с разузнавателна цел или за да разваля духа и да привлича хора към Радживил? Тук Кмичиц си спомни, че на съвестта му тежи конфедератска кръв, спомни си, че той изби разбунтуваните унгарци и драгуни в Кейдани, че разпръсваше разбунтуваните хоронгви или ги принуждаваше да се предават, че разстрелваше непокорните офицери и изколваше войниците, че обгради Кейдани с окопи и го укрепи, а с това осигури успехи на Радживил в Жмудж… „Как да отида там? — мислеше той. — И чумата би им била по-мил гост, отколкото аз!… С Богуслав, привързан към седлото — би могло, но само с голяма уста и с голи ръце!…“