Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Нощта беше хубава и лунна, но не тиха. В горските недра кипеше живот. Беше времето на любовния период на елените, та дебрите наоколо кънтяха от страшните им ревове. Тия отгласи, къси, хрипливи, пълни с гняв и ожесточеност, се носеха наоколо, във всички части на леса, в глъбините му и по-близо, понякога ей тук, сякаш на сто крачки от къщата.

— Ако ония дойдат, и те ще трябва да реват, за да ни заблудят — каза Билоус.

— Е, тая нощ няма да дойдат. Докато селянинът стигне при тях, ще се съмне — отговори друг войник.

— През деня, пане вахмистър, си струва да поразкопаем покрай стените и да претърсим къщата, защото ако тия разбойници живеят тук, трябва да има и имане.

— Най-голямото имане е в оная конюшня — отвърна Сорока и посочи навеса в ръка.

— Ще ги вземем ли?

— Ех, че сте глупави! Тук няма откъде да излезем, наоколо само тресавища.

— И все пак дойдохме.

— Бог ни преведе. Жива душа не може да дойде тук или да си отиде, ако не знае пътя.

— През деня ще го намерим.

— Няма да го намерим, защото нарочно са правени лъжовни следи. Не биваше да изтървем селянина.

— Знае се, че пътят е на един ден оттук — каза Билоус — и в оная посока…

Той показа с пръст източната страна на гората.

— Ще вървим, докато преминем — това е!

— И мислиш, че вече си цар, като стигнеш на пътя? По-добре куршум от разбойника тук, отколкото въжето там.

— Защо, отче? — каза Билоус.

— Защото там сигурно вече ни търсят.

— Кой, отче?

— Князът.

Тук Сорока замлъкна внезапно, а след него млъкнаха и другите, сякаш обзети от страх.

— Ой! — възкликна най-сетне Билоус. — Тук зле и там зле; върти, сучи — няма накъде!

— Натикаха ни като дивеч в клопка; тук разбойници, а там князът! — каза друг войник.

— Гръм да ги изгори ония! По-добре да имам работа с разбойник, отколкото с магьосник — отговори Билоус. — Тоя княз че е самодивник, самодивник е. Ами нали Завратински се бореше с мечки, а той му взе сабята като на дете. Така ще е, омагьоса го; нали аз видях и друго: когато после се хвърли върху Витковски, пред очите ми порасна като бор. Ако не беше това, не щях да го пусна жив.

— Пак си мухльо, щом не се хвърли отгоре му.

— Какво можех да сторя, пане вахмистър? Мислех си така: възседнал е най-добрия кон, значи, ако поиска, ще избяга, а нападне ли ме, не ще се запазя, защото с магьосник не може да се бори човешка сила. Пред очите ти ще изчезне или с дим ще се забули…

— Вярно — каза Сорока, — че когато стрелях подире му, сякаш мъгла го заслони… и не улучих… От коня всеки може да не улучи, защото животното се върти, но от земята — това от десет години не ми се е случвало.

— Какво ще му приказваме! — рече Билоус. — Я да пресметнем: Любенец, Витковски, Завратински, нашият полковник — и всички ги събори един мъж, и то без оръжие, а те такива хора, всеки от тях не е било веднъж или дваж да не повали по четирима. Без дяволска помощ той не би могъл да стори това.

— Току да спи зло под камък, защото, ако той е магьосник, дяволът ще му покаже пътя и тук.

— А и без това той има дълги ръце, нали е такъв голям пан…

— Я тихо! — каза внезапно Сорока. — Нещо шумоли в листата.

Войниците млъкнаха и нададоха ухо. Наблизо наистина се чуха някакви тежки стъпки, под които падналите листа шумоляха съвсем ясно.

— Коне се чуват — прошепна Сорока.

Но стъпките почнаха да се отдалечават от къщата и малко по-късно се разнесе страшен и хриплив рев на елен.

— Това са елени! Мъжкар се обажда на кошути или плаши друг рогач.

— В цялата гора сватба, като че ли дяволът се жени.

Отново млъкнаха и започнаха да дремят, само вахмистърът повдигаше понякога глава и се ослушваше, а после главата му веднага клюмваше на гърдите. Така мина един час, втори, докато накрай най-близките борове от черни станаха сиви, а върхарите се белееха все повече, сякаш някой ги бе облял с разтопено сребро. Ревовете на елените замлъкнаха и пълна тишина зацари в горските недра. Постепенно зазоряването започна да преминава в развиделяване, бялата и бледа светлина почна да поема в себе си червени и златни блясъци, накрай настана бял ден и освети уморените лица на войниците, които спяха дълбок сън край къщата.

Изведнъж вратата се отвори. Кмичиц се показа на прага и викна:

— Сорока, здравей!

Войниците скочиха на крака.

— За Бога, ваша милост си вече на крака? — каза Сорока.

— А вие сте заспали като волове; човек може да ви изреже главите и ги хвърли зад плета, преди някой от вас да се събуди.