Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— А чий си сега?

— Това са кралски гори.

— Кой те настани тук в катранджийницата?

— Кралският лесничей, роднина на тия панове, който заедно с тях докарваше коне, но като замина веднъж с тях, повече не се върна.

— А някакви гости не са ли идвали тук, при пановете?

— Тук никой не може да стигне, че наоколо са тресавища и има само един проход; чудно ми е, ваша милост, как сте попаднали на него, защото не го ли намери човек, тресавищата го поглъщат.

Отначало Сорока искаше да отговори, че познава добре и горите, и прохода, но помисли малко и реши, че е по-добре да замълчи, а вместо това попита:

— А големи ли са тия гори? Селянинът не разбра въпроса.

— Кок големи?

— Далече ли стигат?

— Охо, кой ли ги е извървял: едни свършват, други започват, а Бог знае къде ги няма. Аз не съм бил там.

— Добре! — каза Сорока.

После заповяда на селянина да се връща и сам зави към къщата.

По пътя обмисляше какво да прави и се колебаеше. От една страна, имаше желание да се възползва от отсъствието на обитателите на къщата, да вземе конете и да бяга с тая плячка. Плячката беше ценна и конете много допаднаха на сърцето на стария войник, но след малко преодоля изкушението. Лесно е да ги вземе, но какво ще прави по-нататък? Наоколо са тресавища и само един изход — как да попадне на него? Случаят веднъж помогна, но може да не помогне втори път. Да тръгне по следите от копитата — няма полза, защото обитателите сигурно са имали толкова ум да направят нарочно фалшиви и коварни следи, които водят направо в тресавищата. Сорока знаеше добре как постъпват хората, които крадат коне или задигат плячка.

Той мислеше така и преценяваше, докато внезапно се удари с ръка по главата:

— Ех, че съм глупак! — измърмори той. — Ами ще вържа селянина с въже и ще му заповядам да ни изведе на пътя.

Но като изрече последната дума, той се потресе изведнъж.

— На пътя? А там е тоя княз и потерята… „Петнайсет коня трябва да загубим! — каза си старият хитрец с такава жалост, сякаш беше отгледал тия коне от малки. — Дума да не става, свърши се с щастието ни. Трябва да седим в къщата, докато пан Кмичиц оздравее, да седим със съгласието или без съгласието на обитателите, а какво ще правим по-нататък, то е вече работа на полковника.“

Като размишляваше така, той се върна в къщата. Бдителните войници стояха при вратата и при все че видяха отдалече фенерчето, което святкаше в мрака, същото, което бяха излезли Сорока и катранджията, поискаха да им кажат кои са, преди да ги пуснат в къщата. Сорока нареди дежурните да се сменят в полунощ, а самият той се хвърли на един одър редом с Кмичиц.

В къщата настана тишина, само щурците започнаха обикновената си музика, в съседния килер мишките гризеха натрупаните там вехтории, а болният се будеше от време на време и, изглежда, бълнуваше поради треската си, защото до ушите на Сорока долитаха безредни думи:

— Милостиви кралю, прости… Ония предатели… Ще кажа всичките им тайни… Жечпосполита е червено сукно… Добре, хванах те, ваше княжеско височество… Дръж!… Милостиви кралю!… Оттук, че оттам е предателството!

Сорока се повдигна на одъра и слушаше, но болният простенваше един-два пъти и заспиваше, а после отново се будеше и викаше:

— Оленка! Оленка, не се сърди!…

Едва към полунощ се успокои напълно и заспа дълбоко. Сорока също задряма, но скоро го събуди тихо почукване на вратата на къщата.

Зоркият войник веднага отвори очи, скочи на крака и излезе от къщата.

— Какво има?

— Пане вахмистър, катранджията избяга.

— Брех, дяволът! Той веднага ще ни докара тук тия разбойници. А кой го пазеше?

— Билоус.

— Отидох с него да напоя нашите коне — оправдаваше се Билоус. — Заповядах му да издърпа ведрото, а аз държех конете…

— И какво? В кладенеца ли скочи?

— Не, пане вахмистър, ами между дървата, които са натрупани при кладенеца, а оттам през трапищата от коренищата. Пуснах конете, че то и да се разбягат, има тук други, и се втурнах подире му, но в първия трап заглъзнах. Нощ, тъмно, мястото познава проклетникът му и офейка… Дано го чумата ръгне!

— Ще ни докара той ония дяволи, ще ни ги докара… Гръм да го порази!…

Вахмистърът прекъсна, но след малко каза:

— Няма да си лягаме, ще трябва да бдим до сутринта: всеки миг могат да дойдат.

И за да даде пример на другите, сам седна на къщния праг с мускет в ръка, а войниците насядаха около него и забъбраха помежду си тихо или си тананикаха полугласно, а от време на време току се ослушваха дали заедно с нощните шумове от гората не ще долети до тях тропот и пръхтене на коне.