Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Най-сетне раната се показа изпод кръвта и саждите. Куршумът беше раздрал дълбоко лявата буза на Кмичиц и отнесъл напълно края на ухото. Сорока започна да проучва дали костта на бузата не е строшена.

След малко установи, че не е, и отдъхна дълбоко. В същото време Кмичиц под влияние на студената вода и болката започна да дава признаци на живот. Лицето му започна да трепери, гърдите се повдигаха от дишането.

— Жив е!… Нищо няма да му има! — извика Сорока радостно.

И сълза се търколи по разбойническото лице на вахмистъра.

В това време на завоя на пътя се появи Билоус, един от тримата войници, които бяха полетели подир княза.

— Е, какво? — попита Сорока. Войникът махна с ръка.

— Нищо!

— А другите ще се върнат ли скоро?

— Те няма да се върнат.

Вахмистърът сложи с разтреперани ръце главата на Кмичиц върху прага и скочи на крака.

— Как така?

— Пане вахмистър, това е магьосник! Пръв го настигна Завратински, защото имаше най-добър кон и защото князът се остави да го настигне. Пред очите ни изтръгна сабята му от ръката и го прободе с върха. Едва имахме време да викнем. Витковски беше по-близо и се спусна на помощ. А оня го съсече пред очите ми… сякаш гръм го удари!… Дори не викна… А аз не чаках реда си… Пане вахмистър! Току-виж, че се е върнал тук!

— Да ни няма оттук! — викна Сорока. — На конете!

И в същия момент започнаха да връзват носилка между конете за Кмичиц.

По заповед на Сорока двама души застанаха на пътя с мускети от страх да не би страшният мъж да дойде пак.

Но убеден, че Кмичиц не е жив, княз Богуслав се връщаше спокойно в Пилвишки.

Вече по здрач го срещна цял отряд райтари, изпратени от Патерсон, който се беше разтревожил поради дългото отсъствие на княза.

Като видя княза, офицерът се спусна към него.

— Ваше княжеско височество… Не знаехме…

— Няма нищо! — прекъсна го княз Богуслав. — Изпитвах коня в компанията на рицаря, от когото го купих.

А след малко добави:

— И платих добре.

Верният Сорока караше полковника си през дълбоки горски дебри, без сам да знае накъде да върви, какво да предприеме, къде да се обърне.

Кмичиц не само беше ранен, но и зашеметен от гърмежа. Сорока от време на време мокреше парцал във ведрото, окачено на коня, и измиваше лицето му; понякога се спираше, за да вземе прясна вода от потоците и горските езерца, но нито водата, нито спиранията, нито движенията на коня не успяха да върнат пан Анджей в съзнание — той лежеше като мъртъв и войниците, които яздеха покрай него, но не разбираха от рани, колкото Сорока, почнаха да се тревожат дали командирът им е жив.

— Жив е — отговаряше Сорока, — подир три деня ще язди коня като всеки от нас.

След около един час Кмичиц отвори очи, а от устата му излезе само една дума:

— Вода!

Сорока допря манерка с чиста вода до устните му, но се оказа, че отварянето на устата предизвиква у пан Анджей непоносима болка — и той не можа да пие. Но вече не загуби съзнание; не питаше обаче нищо, сякаш не помнеше нищо; очите му бяха отворени широко и той гледаше без мисъл към горските дебри, към лазурното небе, което се провиждаше над главите между гъсталака, и към другарите си; гледаше като човек, пробуден от сън или изтрезнял след препиване, и без да каже нито дума, даваше на Сорока да го превързва, не стенеше при развиване на бинтовете — напротив, студената вода, с която вахмистърът промиваше раната, сякаш му създаваше удоволствие, защото понякога се усмихваше с очи.

А Сорока го обнадеждаваше:

— Утре, пане полковник, шеметът ще мине. Да ще Бог да оздравеем.

Надвечер зашеметяването наистина започна да преминава, пред самия залез-слънце Кмичиц погледна по-съзнателно и внезапно попита:

— Какъв е тоя шум тук?

— Какъв шум? Няма никакъв шум — отговори Сорока. Изглежда, че шумеше само в главата на пан Анджей, тъй като вечерта беше хубава. Наклонилото се слънце, което проникваше с полегатите си лъчи в гъсталака, насищаше горския мрак със златни блясъци и очертаваше червените стъбла на боровете. Вятър не вееше — и само тук-таме по земята падаха листа от лещаците, брезите и габърите или плашливо животно вдигаше лек шумол, като се криеше от ездачите в горските недра.

Вечерта беше хладна, но, изглежда, че пан Анджей започна да го тресе, защото повтори на няколко пъти:

— Ваше княжеско височество, борбата между нас е на живот и смърт!

Най-сетне се стъмни съвсем и Сорока вече мислеше за нощуване, но понеже бяха навлезли в мокра гора и под копитата почна да джвака кал, продължиха да пътуват, за да се доберат до високи и сухи части на гората.