Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Това е моя работа — отговори Кмичиц, — а дали не зная какво да правя, то ще се види скоро.

Нетърпеливост се отрази върху лицето на княз Богуслав.

— Не си много разговорлив, пане оршански хоронжи — каза той. — Но отговори ми искрено поне на един въпрос: дали идваше при мене в Подлесието вече с готово намерение да посегнеш на моята особа или това ти хрумна по-късно, в последния момент.

— На това мога да отговоря искрено на ваше княжеско височество, защото и мене ме сърби езикът да ви кажа защо напуснах вашия лагер и докато съм жив, докато не спре дъхът в гърлото ми, не ще се върна в него. Князът вилненски воевода ме подведе и най-напред ме накара да се закълна пред разпятието, че не ще го напусна до смъртта си…

— Отлично изпълняваш клетвата си… Няма какво!…

— Така е! — извика Кмичиц буйно. — Ако съм погубил душата си, ако трябва да бъда осъден, то е по ваша вина… Но аз се предавам на Божието милосърдие… и предпочитам да погубя душата си, предпочитам да горя вечно, отколкото и по-нататък да греша съзнателно и доброволно, да ви служа и занапред, като зная, че служа на греха и измяната. Дано Бог се смили над мене… Предпочитам да горя! Стократно предпочитам да горя… защото и без това бих горял, ако останех при вас. Нямам какво да губя… Но поне това ще кажа пред Божия съд: „Не знаех за какво се заклевам, а когато видях, че е за измяна на отечеството, за погубване на полското име, тогава наруших клетвата си… Сега ме съди, Господи боже!“

— На въпроса! На въпроса! — каза спокойно княз Богуслав.

Но пан Анджей дишаше тежко и известно време яздеше мълчаливо, с намръщени вежди и впит в земята поглед, като човек, потиснат от нещастие.

— На въпроса! — повтори княз Богуслав.

Кмичиц сякаш се събуди от сън, разтърси глава и заговори:

— Вярвах на княза хетман, както не съм вярвал на собствения си баща. Помня оня пир, когато той ни каза за пръв път, че се е свързал с шведа. Какво изстрадах аз тогава, какво преживях, Бог ще ми го признае! Други, благородни хора, хвърляха жезлите си пред краката му и се обявяваха на страната на отечеството, а аз стоях като пън, с жезъл, със срам и позор, унизен, в терзания… защото в очите ми се каза: „предател!“ И кой го каза!… Ех!… По-добре да не си спомням, че да не се забравя, да не полудея и още тук да тегля куршума на ваше княжеско височество… Вие ме доведохте до това състояние, вие, предатели, продажници!

Тук пан Кмичиц загледа княза със страшен поглед и от дъното на душата му по лицето изби омраза, подобно на змей, изпълзял от пещерата на дневна светлина, а княз Богуслав гледаше спокойно, неустрашимо тоя юнак и най-сетне каза:

— Да, пане Кмичиц, това ме интересува… Говори по-нататък…

Кмичиц пусна поводите на княжеския кон и свали шапката си, сякаш искаше да разхлади пламналата си глава.

— Още същата нощ — продължи той — отидох при княза хетман, защото и сам той бе поръчал да ме повикат. Мислех си: ще откажа да му служа, ще наруша клетвата, ще го удуша ето с тия ръце, ще вдигна Кейдани във въздуха с барут, а после да става каквото ще! Той също знаеше, че съм готов на всичко — познаваше ме! Много добре видях как барабанеше с пръсти в кутията, в която имаше пистолети. Нищо — мисля си аз, — или няма да ме улучи, или ще ме убие! Но той започна да ме убеждава, започна да говори, да ми сочи на мене, простака, такива перспективи, за такъв избавител да се представя, че знаеш ли какво се случи, ваше княжеско височество?

— Убедил младежа! — каза Богуслав.

— Паднах в краката му — викна Кмичиц — и видях в него бащата, едничкия спасител на отечеството, предадох му се като на дявола и с душата, и с тялото си, бях готов да се хвърля с главата надолу от кейданската кула за него, за неговата честност!

— Досещах се, че такъв ще бъде краят! — забеляза Богуслав.

— Не ще разправям какво загубих поради тая си служба, но аз му оказах важни услуги: задържах в покорство моята хоронгва, която остана сега там, дано за неговата гибел! Други, които се бунтуваха, изпосякох… Окървавих ръцете си с братска кръв, като мислех, че това е крайно необходимо за отечеството! Често ме болеше душата, когато заповядвах да бъдат разстрелвани добри войници; често шляхтишката ми натура се бунтуваше срещу него, когато веднъж-дваж ми обещаваше нещо, а после не си удържаше думата. Но си мислех: аз съм глупав, той е умен — така трябва! Едва сега, когато узнах от писмата, че ще си служите с отрова, чак мозъкът на костите ми се вдърви! Какво значи това? Такава ли война? Искате да тровите войници? И това било хетманско? И това било радживиловско? И аз да нося такива писма?…