Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Какво е това? Негодници!… Не знаете ли кой съм аз!… — викна той най-сетне.

Тогава Кмичиц го бутна с цевта на пистолета между лопатките.

— Съпротивата е безсмислена, защото иначе куршум в кръста! — викна той.

— Изменник! — каза князът.

— А ти какъв си? — отвърна Кмичиц. И летяха по-нататък.

Дълго се носиха през гората, като бързаха така, че боровете край пътя сякаш бягаха уплашени назад. Отминаваха кръчми, къщи на горски пазачи, катранджийници, а понякога коли, които се точеха поединично или по няколко към Пилвишки. От време на време княз Богуслав се навеждаше върху седлото, сякаш искаше да окаже съпротива, но тогава само ръцете му се извиваха още по-болезнено в железните длани на Кмичицовите войници, а пан Анджей отново му допираше цевта между лопатките и се носеха по-нататък. Шапката на княза беше паднала, та вятърът развяваше буйните светли кичури на перуката му и така продължаваха да летят, докато от конете започнаха да падат парцали бяла пяна.

Най-сетне трябваше да намалят хода, защото хората и конете вече не можеха да си поемат дъх, а Пилвишки беше останал толкова далеко, че изчезна всякаква възможност за преследване. Затова те се движиха известно време в тръс и мълчаливо, закрити от облака пара, която бухаше от жребците.

Дълго време князът не каза нито дума, изглежда, че искаше да се успокои и да си възвърне хладнокръвието, а когато постигна това, попита:

— Къде ме карате?

— Ще узнаеш, ваше княжеско височество, накрая на пътя — каза Кмичиц.

Богуслав млъкна, но след малко подхвана отново:

— Заповядай, рицарю, да ме пуснат тия селяндури, че ще ми извият раменете. Ако им кажеш да сторят това, те ще бъдат само обесени, иначе ще ги набият на кол.

— Те са шляхтичи, а не селяндури! — отговори Кмичиц. — А колкото до наказанието, с което ги заплашваш, ваше княжеско височество, не се знае кого смъртта ще сполети по-рано.

— Вие знаете ли срещу кого вдигнахте ръка? — попита князът, като се обърна към войниците.

— Знаем — отговориха те.

— По дяволите! — викна Богуслав кипнал. — Ще заповядаш ли на тия хора да ме поосвободят или не?

— Ще заповядам да вържат отзад ръцете на ваше княжеско височество, така ще бъде по-удобно.

— Не може да бъде!… Съвсем ще ми извиете ръцете!

— За друг бих заповядал да го освободят под честна дума, че няма да избяга, но вие знаете да нарушавате думата си! — отговори Кмичиц.

— Аз давам друга честна дума — отговори князът, — че не само ще избягам при пръв удобен случай от ръцете ти, но ще заповядам да те разчекнат на коне, когато паднеш в моите.

— Каквото е рекъл Бог, това ще бъде! — отговори Кмичиц. — Но предпочитам откровена заплаха пред фалшиви обещания. Пуснете му ръцете, само коня му водете за поводите, а ти погледни тук, ваше княжеско височество. Трябва само да натисна спусъка и ще ти вкарам куршума в кръста, а кълна се в Бога, че ще улуча, защото винаги улучвам. Затова седи си спокойно на коня и не се опитвай да бягаш!

— Никак не ме е страх, пане рицарю, от тебе и от пистолета ти…

След тия думи князът протегна оболелите си ръце, за да ги изправи и раздвижи, а в това време войниците хванаха от двете страни коня за поводите и го поведоха по-нататък.

Подир малко Богуслав каза:

— Ти, пане Кмичиц, не смееш да ме погледнеш в очите, отзад се криеш.

— Напротив! — отвърна пан Анджей и като подкара коня, отстрани Завратински, сам хвана коня на княза за поводите и погледна Богуслав право в очите.

— Е, как е моят кон? Излъгах ли поне за едно негово качество?

— Добър кон! — отговори князът. — Ако желаеш, ще го купя.

— Благодаря! Тоя кон заслужава по-добра участ, а не до смъртта си да носи предател.

— Глупак си, пане Кмичиц!

— Защото вярвах на Радживилови.

Отново настана кратко мълчание, което пръв прекъсна князът:

— А ми кажи, пане Кмичиц — каза той, — ти дали си сигурен, че си с всичкия и че не си се умопобъркал? Попита ли се сам какво стори, безумни човече, кого отвлече, срещу кого вдигна ръка? Не помисли ли, че сега за тебе е по-добре да не те беше раждала майка ти? И че на такава дръзка постъпка не би се решил никой не само в Полша, но и в цяла Европа?

— Изглежда, че в Европа няма голяма смелост, защото аз отвлякох ваше княжеско височество, държа те и няма да те пусна.

— Другояче е невъзможно, само един луд може да направи такова нещо! — възкликна сякаш на себе си князът.

— Ваше княжеско височество! — отговори пан Анджей. — Ти си в ръцете ми, примири се с това и не си хаби думите напразно! Потеря не ще дойде, защото там хората и досега мислят, че си тръгнал доброволно с нас. Когато моите хора те взеха под ръка, никой не видя, защото ни закриваше облак прах, та отдалече не можеха да ни видят нито конярите, нито стражата. Ще те чакат два часа, през третия ще почнат да губят търпение, през четвъртия и петия ще се тревожат, през шестия ще пратят хора на разузнаване, а ние в това време ще бъдем отвъд Мариампол.