Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Знаех си аз, че нещо ще става! — измърмори Сорока.

— А сега, вахмистре, след мене! — викна Кмичиц.

И както беше разсъблечен, само по панталони и разгърдена риза, излезе от пруста, а Сорока тръгна подир него с широко отворени очи от удивление; така стигнаха чак до кладенеца в двора на странноприемницата. Тук Кмичиц се спря, посочи ведрото, което висеше при геранилото, и рече:

— Наливай ми вода на главата!

Вахмистърът от опит знаеше колко опасно е да пита два пъти за заповед, затова хвана пръта и потопи ведрото във водата, после го изтегли бързо, грабна го в ръце и плисна водата, която беше в него, върху пан Анджей, а пан Анджей започна да пръхти и да пухти като кит, приглаждаше с ръце мократа си коса, после викна:

— Още!

Сорока повтори поливането веднъж, втори път и плискаше водата с всички сили, сякаш желаеше да угаси огън.

— Стига! — каза Кмичиц най-после. — Ела с мене, ще ми помогнеш да се облека!

И двамата отидоха в странноприемницата. На портата срещнаха двамата свои хора, които заминаваха с товарните коне.

— Бавно през града, след града в галоп! — повтори им Кмичиц на пътя.

И влезе в стаята.

След половин час се появи отново, преоблечен вече като за път: с дълги ботуши от телешка кожа и еленов кафтан, стегнат с кожен пояс, в който беше мушнат пистолет.

Войниците забелязаха също така, че изпод кафтана се показваше краят на телена ризница, сякаш той тръгваше на бой. Сабята му също беше окачена високо, та по-лесно да хваща дръжката й; лицето му беше доста спокойно, но сурово и намръщено.

Като хвърли поглед към войниците, за да провери дали са готови и въоръжени както трябва, той яхна коня, хвърли един дукат на ханджията и напусна странноприемницата.

Сорока яздеше успоредно с него, другите трима отзад, като водеха и резервните коне. Скоро се намериха на площада, пълен с войската на Богуслав. Тя се беше вече раздвижила, защото, изглежда, беше дошла заповед да се готви за път. Конниците затягаха подпръзите на седлата и слагаха юздите на конете, пехотата вземаше мускетите, наслагани на пирамиди пред къщите, в каруците впрягаха коне.

Кмичиц сякаш се събуди от замислеността си.

— Слушай, старо — каза той на Сорока, — нали от дома на старостата пътят отива нататък и не трябва да се връщаме през площада?

— Накъде ще тръгнем, пане полковник?

— За Дембова!

— Тогава пътят минава от площада покрай дома. Площадът ще остане зад нас.

— Добре! — каза Кмичиц.

След малко си измърмори полугласно:

— Ех, да бяха живи сега ония! Малко са хората за такава акция, малко!

Така преминаха площада и почнаха да завиват към дома на старостата, който се намираше на около триста крачки отстрани на пътя.

— Стой! — каза внезапно Кмичиц. Войниците се спряха, а той се обърна към тях.

— Готови ли сте за смърт? — попита той кратко.

— Готови — отговориха хорово оршанските авантюристи.

— Влизали сме в гърлото на Ховански и той не ни изяде… Помните ли?

— Помним!

— Днес трябва да се решаваме на големи неща… Ако успеем, нашият милостив крал ще направи от вас панове… Аз съм насреща!… Не успеем ли, ще отидете на кол!

— Защо да не успеем! — каза Сорока, чиито очи започнаха да святкат като на стар вълк.

— Ще успеем! — повториха другите трима: Билоус, Завратински и Любенец.

— Ще трябва да отвлечем княза конюши! — каза Кмичиц. И млъкна, за да види впечатлението, което ще направи на войниците тая лудешка мисъл. А те също млъкнаха и го гледаха с вперени очи, само мустаците им се движеха, а лицата им станаха страшни и разбойнически.

— Колът е близо, наградата далече! — каза Кмичиц.

— Малко сме! — измърмори Завратински.

— Това е по-лошо, отколкото с Ховански! — добави Любенец.

— Цялата войска е на площада, а в дома има само стража и двайсетина дворяни — каза Кмичиц, — които не очакват нищо, дори и саби нямат при себе си.

— Ваша милост залага главата си, тогава защо и ние да не заложим нашите? — отвърна Сорока.

— Слушайте! — каза Кмичиц. — Ако не го отвлечем с хитрост, другояче изобщо не ще го отвлечем… Слушайте! Аз ще вляза в къщата и след малко ще изляза с княза… Ако князът седне на моя кон, тогава аз ще седна на другия и ще тръгнем… Когато се отдалечим на сто-двеста крачки, двама ще го грабнат под мишница и ще се понесем с всички сили на конете!

— Слушам! — каза Сорока.

— Ако не излезем — продължаваше Кмичиц, — а чуете гърмеж в стаята, тогава и вие стреляйте по стражата и ми дайте коня веднага щом изскоча от вратата.