Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Тъй вярно! — каза Сорока.

— Напред! — изкомандва Кмичиц.

Тръгнаха и след четвърт час застанаха пред дома на старостата. При портата, както по-рано, стояха шестима алебардници, а други четирима — при входа на къщата. По двора около една карета се въртяха няколко коняри и слуги, надзиравани от някакъв знатен придворен, чужденец — както можеше да се познае по облеклото и перуката.

По-нататък, при помещението за колите, впрягаха коне в още две купета, а грамадни камериери товареха в тях кошове и сандъци. Надзираваше ги един човек, цял облечен в черно, който по лицето си приличаше на лекар или астролог.

Кмичиц съобщи както по-рано за себе си чрез дежурния офицер, който се върна след малко и го покани при княза.

— Как си, рицарю? — каза князът весело. — Ти ме напусна толкова внезапно, та помислих, че от моите думи някакви скрупули са се разбунтували в тебе, и не очаквах да те видя повече.

— Как може да не се сбогувам преди заминаването! — каза Кмичиц.

— Разбира се! Аз също мислех, че князът воевода е знаел кого да изпрати с тайна мисия. И аз ще се възползвам от тебе и ще ти дам няколко писма за разни знатни особи и за самия шведски крал. Но какво си се въоръжил така като за битка?

— Та нали ще пътувам между конфедератите, а и тук, в града, чувах, па и ваше княжеско височество потвърди това, че неотдавна насам е минала конфедератска хоронгва. Дори тук, в Пилвишки, страшно наплашили хората на Золотаренко, понеже тая хоронгва се предвожда от воин по призвание.

— Кой е той?

— Пан Володиовски, а заедно с него са и пан Мирски, и пан Оскерко, и двамата панове Скшетуски: единият е оня збаражец, чиято жена ваше княжеско височество си искал да обсаждаш в Тикочин. Всички те се разбунтуваха срещу княза воевода и жалко, защото са добри войници. Но какво да се прави! Още има глупави хора в тая Жечпосполита, които не искат да дърпат червеното сукно заедно с казаците и шведите.

— Глупците никога не се свършват по света и особено в тая страна! — каза князът. — Ето ти писмата; освен това, когато видиш негово шведско величество, признай му уж поверително, че в душата си съм също такъв негов привърженик, както и моят братовчед, само че засега трябва да се преструвам.

— Кой не трябва да се преструва? — отвърна Кмичиц. — Преструва се всеки, особено ако иска да извърши нещо значително.

— Разбира се, че е така. Гледай да свършиш добре работата, пане рицарю, и ще ти бъда благодарен, няма да остана по-назад в награждаването ти от княза вилненски воевода.

— Щом си толкова благосклонен, ваше княжеско височество, тогава предварително ще помоля за наградата.

— Ето ти тебе. Сигурно князът воевода не те е снабдил много щедро за път. Змия се е свила в кесията му.

— Пазил ме Бог да искам пари; не исках от княза хетман, не ще взема и от ваше княжеско височество. Аз съм си на свои собствени разноски и на собствени ще си остана.

Княз Богуслав погледна учудено младия рицар.

— Е, виждам, че Кмичицови наистина не са от ония, които гледат хората в ръцете. Тогава за какво става дума, пане рицарю?

— Работата е следната, ваше княжеско височество. Без да му мисля много в Кейдани, взех със себе си един кон от много добра раса, за да се покажа с него пред шведите. Не ще прекаля, ако река, че в конюшните на Кейдани няма по-добър. Сега ми е жал за коня и се страхувам да не би да го изтощя по пътищата, по кръчмите или от неудобствата, а не е чудно да се случи и някаква неприятност, може и в неприятелски ръце да попадне, например в ръцете на пан Володиовски, който е страшно ожесточен personaliter срещу мене. Затова реших да помоля ваше княжеско височество да благоволите и го вземете при вас, пазете го и използвайте, докато го поискам при по-удобно време.

— По-добре ми го продай.

— Невъзможно, то би било все едно приятеля си да продам. Тоя кон най-малко сто пъти ме е измъквал от най-голям кипеж, защото има и това качество, че при бой страшно хапе неприятеля.

— Такъв благороден кон ли е той? — попита княз Богуслав живо заинтересуван.

— Дали е благороден? Ако бях сигурен, че ваше княжеско височество няма да се разсърди, бих се обзаложил на сто червени злоти, че и ваше княжеско височество няма такъв кон в конюшните си.

— Може би и аз бих се обзаложил, ако не беше това, че днес не е време да пускаме коне в надбягване. С готовност ще го гледам, при все че бих предпочел да го купя, ако ми хареса. Но къде се намира това чудо?

— Ами ето там, хората ми го държат пред вратата! Но че е чудо, чудо е; без да преувеличавам, и султанът може да завиди за такъв кон. Той не е тукашен — анадолски е, но мисля, че и в Анадола се е ожребил само един такъв.