Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Кмичиц ставаше все по-блед и с последни сили се въздържаше да не избухне в ярост; но князът, цял погълнат от речта си, се опиваше от собствените си думи, от собствения си ум и без да обръща внимание на шляхтича, продължаваше да говори:

— В тая страна, пане рицарю, има обичай, когато някой бере душа, неговите роднини да му издърпват в последния момент възглавницата изпод главата, та да не се мъчи по-дълго. Аз и князът вилненски воевода решихме тая именно услуга да окажем на Жечпосполита. Но понеже много хищници дебнат за наследството и не ще успеем да заграбим всичко, затова искаме поне част, и то не каква да е, да се падне на нас. Като роднини имаме право на дял. А ако с това сравнение не успях да ти изложа същността на работата, ще се изразя другояче. Жечпосполита е голямо червено сукно, което дърпат шведите, Хмелницки, хиперборейчиците 145 145 Приказни жители на крайния Север; тук се подразбират московските войски. — Бел.прев. , татарите, електорът и всичко живо наоколо. А ние с княза вилненски воевода си казахме, че и на нас трябва да остане в ръцете поне толкова от това сукно, та да ни стигне за мантия; затова не само не пречим на другите да дърпат, но и сами дърпаме. Нека Хмелницки остане в Украйна, шведите да се разправят с бранденбуреца за Прусия и велкополските земи, Малополска да я взема Ракочи 146 146 Княз на Седмиградско. — Бел.прев. или някой друг съсед. Литва трябва да бъде за княз Януш, а заедно с дъщеря му — за мене!

Внезапно Кмичиц стана.

— Благодаря на ваше княжеско височество, това само исках да зная!

— Отиваш ли си, пане рицарю?

— Да.

Князът изгледа Кмичиц внимателно и едва в тоя момент забеляза неговата бледост и възбуденост.

— Какво ти е, пане Кмичиц? — попита той. — Изглеждаш като от гроб изваден…

— Умората ми подкосява краката и главата ми се замайва. Отивам си, ваше княжеско височество, преди заминаването си ще дойда пак да се сбогувам.

— Тогава бързай, защото и аз заминавам след пладне.

— Най-късно подир един час ще дойда.

След тия думи Кмичиц се поклони и излезе.

В другата стая камериерите станаха, щом го видяха, но той мина като пиян, без да види никого. На прага на стаята се хвана с две ръце за главата и започна да повтаря почти със стон:

— Иисусе Назаретски, царю юдейски! Иисусе, Марийо, Йосифе!

Той мина като пиян през двора край стражата от шестима алебардници. Зад външната порта чакаха хората му начело с вахмистър Сорока.

— След мене! — каза Кмичиц.

И тръгна през града към странноприемницата.

Сорока, отдавнашен войник на Кмичиц, когото познаваше отлично, веднага забеляза, че с младия полковник става нещо необикновено.

— Внимавайте! — каза той тихо на хората. — Горко на тогова, върху когото се излее гневът му!

Войниците ускоряваха стъпките си всред мълчание, а Кмичиц не вървеше, но почти тичаше напред, като размахваше ръце и повтаряше безредни думи.

До ушите на Сорока достигаха само откъснати слова: „Отровители, вероломци, предатели… Престъпник и изменник… И двамата еднакви…“

После пан Кмичиц започна да споменава някогашните си другари. Имената Кокошински, Кулвец, Раницки, Рекуч и други излизаха от устата му едно след друго. Няколко пъти спомена и Володиовски. Сорока слушаше това смаян и се тревожеше все повече, а вътре в себе си мислеше:

„Някаква кръв ще се пролее тук… Не може да се размине другояче…“

Така стигнаха до странноприемницата. Кмичиц веднага се затвори в стаята и близо цял час не даваше признаци на живот.

А в това време войниците без заповед товареха вещите и оседлаваха конете. Сорока им казваше:

— Няма нищо, човек трябва да бъде готов за всичко.

— И ние сме готови! — отговаряха старите авантюристи и мърдаха мустаци.

Скоро се видя, че Сорока познава добре своя полковник, защото изведнъж Кмичиц се появи на пруста без шапка, само по риза и панталони.

— Оседлайте конете! — викна той.

— Оседлани са!

— Натоварете вещите!

— Натоварени са.

— По дукат на глава! — викна младият полковник, който въпреки цялата си разпаленост и възбуда забеляза, че войниците веднага отгатват мислите му.

— Благодарим ти, пане командир! — обадиха се всички в хор.

— Двама души ще вземат товарните коне и ще излязат веднага от града към Дембова. През града ще се движат бавно, отвън града ще пуснат конете в галоп и няма да се спрат чак до горите.

— Тъй вярно!

— Другите четирима ще напълнят пушките си. За мене ще се оседлаят два коня, та и вторият да бъде напълно готов.