Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

„… разнебитват староствата ми и се готвят да нападнат Заблудов на отиване, изглежда, при краля. С тях е трудно да се биете, че са много, но или ги пуснете да влязат, напойте ги хубаво и през нощта ги изколете, като спят (всеки стопанин може да направи това), или ги изпотровете със силна бира, или — което там не е трудно — насочете срещу тях също такава размирна банда, която би се обогатила от тях…“

— Е, нищо ново! — каза княз Богуслав. — Пане Харашимович, можеш да продължиш пътуването си с мене…

— Има и допълнение — отговори подстаростата. И започна да чете по-нататък:

„… Вината, ако е невъзможно да се откарат (защото тук у нас вече никъде не може да се намерят), веднага разпродайте срещу пари…“

Тук пан Харашимович прекъсна сам и се хвана за главата.

— Божичко! Вината се движат на половин ден след нас и сигурно са попаднали в ръцете на разбунтуваната хоронгва, с която се разминахме. Загубата ще е около хиляда червени злоти 142 142 Червени злоти — златни злоти, бели злоти — сребърни злоти. — Бел.прев. . Нека ваше княжеско височество бъде свидетел, че сам ми заповяда да чакам, докато натоварят бъчвите на колите.

Страхът на пан Харашимович щеше да бъде още по-голям, ако познаваше пан Заглоба и знаеше, че се намира именно в тая хоронгва. Сега обаче княз Богуслав се засмя и каза:

— Нека им бъде наздраве! Чети по-нататък!

„… а ако не се намери купувач…“

Княз Богуслав чак се хвана за кръста от смях:

— Вече се намери — каза той, — само че ще трябва да му се дадат на кредит.

„… а ако не се намери купувач (четеше Харашимович с жален глас), тогава ги заровете в земята, но да не се забелязва и повече от двама души да не знаят за това. Оставете обаче по една-две бъчви в Орля и Заблудов, и то от по-добрите и по-сладки вина, та да ги изпият лакомо, но им сложете силна отрова, за да се изтровят поне главатарите им, тогава другите ще се разбягат. За Бога и в името на Божието милосърдие услужете ми с готовност и тайно!… И изгаряйте това, което пиша, а който узнае нещо, изпращайте го при мене. Те или сами ще намерят виното и ще го изпият, или можете да се сприятелите с тях и да им подарите тия питиета…“

Подстаростата свърши да чете и загледа княз Богуслав, сякаш чакаше инструкции, а князът каза:

— Виждам, че братовчедът ми се е загрижил много за конфедератите, жалко само, че твърде късно, както обикновено!… Ако му беше дошло това наум преди две или поне преди една седмица, можеше да се опита. А сега, пане Харашимович, можеш да си вървиш, повече не ми трябваш.

Харашимович се поклони и излезе.

Княз Богуслав застана пред огледалото и започна грижливо да оглежда фигурата си, като леко движеше глава наляво и надясно, отдалечаваше се от огледалото, приближаваше се до него, разтърсваше къдриците на косата си и поглеждаше настрани, без да обръща никакво внимание на Кмичиц, който седеше в сянка, обърнат с гръб към прозореца.

Ако обаче би хвърлил дори само един поглед към лицето на пан Анджей, щеше да познае, че в младия посланик става нещо странно, понеже лицето на Кмичиц беше побледняло, челото му покрито с гъсти капки пот, а ръцете трепереха конвулсивно. Той стана за малко от стола, но пак седна веднага като човек, който се бори със себе си и преодолява в душата си избухването на гняв или отчаяние. Най-сетне чертите на лицето му се изопнаха и вцепениха; изглежда, че той с цялата сила на огромната си воля и енергия си бе наложил спокойствие и напълно овладял себе си.

— Ваше княжеско височество — каза той, — от доверието, с което ме дарява хетманът, виждам, че той не иска да крие нищо от мене. Аз принадлежа и с душата си, и с имота си на неговото дело; покрай него и покрай ваше княжеско височество и моето богатство може да порасне, затова където отидете вие, там ще отида и аз… Готов съм на всичко! Но при все че служа на това дело и цял живея с него, все пак навярно не разбирам напълно всичко и не мога да проникна със слабия си ум във всички тайни.

— Следователно какво желаеш, пане рицарю, или по-скоро, прекрасни братовчеде? — попита князът.

— Моля да се понауча нещо от ваше княжеско височество, понеже бих се срамувал, ако не се поотракам поне малко при такива големи политици. Не зная дали ваше княжеско височество ще благоволиш да ми отговориш откровено.

— Това ще зависи от твоя въпрос и от моето настроение — отговори княз Богуслав, без да престане да се гледа в огледалото.

Очите на Кмичиц блеснаха за миг, но той продължи да говори спокойно: