Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Позволи, ваше княжеско височество, да отрека — каза Кмичиц буйно. — Князът вилненски воевода се грижи само за Жечпосполита, за която винаги е готов да даде последния си дъх и да пролее последната си капка кръв.

Княз Богуслав започна да се смее.

— Млад си ти, рицарю, млад! Но да оставим това! Та вуйчо електор гледа, ако може да лапне кралска Прусия и само затова им предлага помощта си. Падне ли му веднъж в ръцете, вкара ли в градовете свои гарнизони, още на другия ден ще бъде готов да се помири с шведите, о, дори с турците и с дяволите. А стига и шведите да му дадат парче от Велкополска, тогава ще е готов да им помага с всички сили, за да завладеят останалата територия. Бедата е само там, че и шведите острят зъби за Прусия, та оттам недоверието между тях и електора.

— Изумен слушам думите на ваше княжеско височество! — каза Кмичиц.

— Дяволите ме хващаха в Подлесието — отговори князът, — че трябваше да седя толкова време със скръстени ръце… Но какво можех да правя? Между мене и княза воевода имаше споразумение, че докато нещата в Прусия не се изяснят, аз няма да мина открито на шведска страна. И това е правилно, понеже по тоя начин вратата оставаше отворена. Аз дори пратих тайни куриери до Ян Казимеж да му съобщя, че съм готов да свикам всеобщо опълчение в Подлесието, стига да ми бъде изпратен манифест. Кралят като крал може би щеше да се хване на въдицата, но кралицата изглежда, че не ми вярва и тя трябва да го е отклонила. Ако не бяха женорята, днес щях да стоя начело на цялата шляхта от Подлесието, дори нещо повече — тия конфедерати, които сега опустошават имотите на княз Януш, нямаше да имат друг изход, освен да минат под моя команда. Бих говорил, че съм привърженик на Ян Казимеж, а всъщност при такава сила в ръцете си щях да се пазаря с шведите. Но това женище има нос и отгатва най-скритата мисъл. Тя е истински крал, а не кралица. И има повече ум в единия си пръст, отколкото Ян Казимеж в цялата си глава.

— Князът воевода… — започна Кмичиц.

— Князът воевода — прекъсна го Богуслав нетърпеливо — вечно закъснява със съветите си; във всяко писмо ми пише: „направи това или онова“, аз отдавна вече съм го направил. А и князът воевода съвсем се е объркал… Защото слушай, рицарю, какво още иска той от мене…

Тук князът грабна писмото и зачете на глас:

„По пътя бъди много предпазлив, ваше княжеско височество, и, за Бога, помисли как да разпръснеш тия хитреци конфедерати, които се разбунтуваха срещу мене и върлуват в Подлесието, та да не отидат при краля. Те се готвят да нападнат Заблудов, а там бирата е силна, като се напият, нека ги изколят — всеки стопанин своя квартирант. Няма нищо по-хубаво от това; щом се очистят главните, другото ще се разпръсне.“

Тук Богуслав хвърли писмото с неохота на масата.

— Слушай, пане Кмичиц — каза той, — значи аз трябва да замина за Прусия и в същото време да устройвам клане в Заблудов? Да продължавам да се преструвам, че съм привърженик на Ян Казимеж и патриот, и същевременно да избивам тия хора, които не искат да изменят на краля и отечеството? Има ли тук смисъл? Логично ли е едното с другото? Ма foi! Князът хетман почна да се обърква. Ето, аз сега току-що срещнах на идване в Пилвишки някаква цяла разбунтувана хоронгва, която отиваше в Подлесието. С готовност бих минал с коня си по коремите им, дори само за едно удоволствие; но докато не съм открит шведски привърженик, докато вуйчо електор уж още държи с пруските градове, следователно и с Ян Казимеж, аз не мога да си позволявам такива неща, за Бога, не мога… Най-многото, което можех да сторя, то е да любезнича с тия бунтовници, както и те любезничеха с мене, ако и да ме подозираха, че съм с хетмана, но нямаха черно на бяло.

Тук князът се разположи удобно във фотьойла, изтегна крака и като сложи небрежно ръце под главата, започна да повтаря:

— Ех, че галиматия цари в тая ваша Жечпосполита, ех, че галиматия!… Никъде по света не ще видиш подобно нещо!…

След тия думи млъкна за малко; очевидно му хрумна някаква мисъл, защото се удари по перуката и попита:

— А ти, ваша милост, няма ли да ходиш в Подлесието?

— Разбира се — каза Кмичиц. — Трябва да отида там, понеже имам писмо с инструкции за Харашимович, подстаростата в Заблудов.

— За Бога! — каза князът. — Харашимович е тук с мене. Пътува с нещата на хетмана за Прусия, понеже се страхувахме да не попаднат там в ръцете на конфедератите. Чакай, ваша милост, ще заповядам да го повикат.

Тук князът викна на камериера си и му поръча да повика подстаростата, а после каза: