Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Володиовски! — викна пан Кмичиц.

— Дали е Володиовски или не — златни му ръце, нека Бог му помогне да стане хетман!

Пан Анджей се замисли дълбоко. Изглежда, че той се движеше по същия път, по който преди няколко дни е минал пан Володиовски с лауданците. Това беше естествено, понеже и двамата отиваха към Подлесието. Но пан Анджей съобрази, че ако ускорява пътуването си, лесно може да се натъкне на малкия рицар и да се намери в ръцете му, а в такъв случай всички писма на Радживил заедно със самия него ще отидат в ръцете на конфедератите. Такова нещо би могло да осуети цялата му мисия и Бог знае какви вреди ще донесе на каузата на Радживил. Поради тази причина пан Анджей реши да остане няколко дни в Пилвишки, та лауданската хоронгва да има време да отиде далече напред.

А пък и хората, и конете, които пътуваха едва ли не на един дъх от Кейдани (защото по целия път правеха съвсем малки престои), се нуждаеха от почивка, затова пан Анджей заповяда на войниците да снемат дисагите от конете и да се разположат удобно в странноприемницата.

На другия ден той се убеди, че беше постъпил не само съобразително, но и умно, тъй като едва бе успял да се облече сутринта и ханджията застана пред него.

— Новина ти нося, ваша милост — каза той.

— Хубава ли е?

— Нито лоша, нито хубава, само това, че имаме гости. Тая сутрин пристигнаха страшно много хора и отседнаха в дома на старостата. Има един пехотен полк, а колко конница, колко карети, колко слуги!… Хората помислиха, че самият крал е дошъл.

— Кой крал?

Ханджията започна да върти шапката си в ръце.

— Вярно, че сега имаме двама крале, но нито един от тях не е пристигнал, а само князът конюши.

Кмичиц скочи на крака.

— Какъв княз конюши? Княз Богуслав?…

— Той, ваша милост. Братовчедът на княза вилненски воевода.

Пан Анджей чак плесна с ръце от удивление.

— О, значи се срещаме!

Ханджията разбра, че гостът му е познат на княз Богуслав, та се поклони по-ниско, отколкото предния ден и излезе от стаята, а Кмичиц започна да се облича бързо и след един час вече беше пред къщата на старостата.

Цялото градче беше пълно с войници. Пехотата беше наредила мускетите си на пирамиди на площада: конницата беше вече слязла от конете и заела съседните домове. Войниците и придворните с най-разнообразни облекла стояха пред къщите или се разхождаха по улиците. От устата на офицерите се чуваше френски и немски говор. Никъде полски войник, никъде полска униформа, мускетарите и драгуните бяха облечени чудновато, по-различно дори от чуждестранните хоронгви, които пан Анджей беше виждал в Кейдани, защото бяха не по немски, а по френски образец. Войниците обаче бяха хубавци и толкова внушителни, че всеки редник можеше да бъде взет за офицер и възхищаваше очите на пан Анджей. Офицерите също го гледаха любопитно, понеже се беше пременил празнично с кадифе и брокат, а шестимата му хора, облечени с нови униформи, го следваха като свита.

В двора на старостата се суетяха придворни, всички облечени по френски: пажове с барети с пера, камериери с кадифени кафтани, старши коняри с високи шведски ботуши с възвити горнища.

Изглежда, че князът нямаше намерение да се спира за по-дълго в Пилвишки и се беше отбил само да почине, тъй като каретите не бяха откарани в помещенията за коли, а конярите хранеха конете, както бяха впрегнати, от тенекиени сита, които държаха в ръце.

Кмичиц се представи на постовия офицер пред къщата, съобщи му кой е и за какво иде, а дежурният отиде да докладва на княза. След малко се върна бързо и съобщи, че князът иска да види веднага пратеника на хетмана и като сочеше на Кмичиц пътя, влезе заедно с него в къщата.

Минаха трема и в първата стая на трапезарията видяха няколко придворни, които седяха по столовете с протегнати крака и дремеха сладко, защото, изглежда, че бяха тръгнали много рано от последния си престой. Офицерът се спря пред вратата на следващата стая и като се поклони на пан Анджей, каза на немски:

— Князът е там.

Пан Анджей влезе и се спря на прага. Князът седеше пред огледалото в ъгъла на стаята и толкова внимателно се взираше в лицето си, изглежда, току-що намазано с червила и белила, та не обърна внимание на влезлия. Двама камериери, коленичили пред него, дозакопчаваха при свивките на краката токите на високите му пътни ботуши, а той разчесваше бавно с пръсти буйната, равно подстригана на челото грива на златистата перука или може би на собствената си гъста коса.