Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Аз вече не мисля така!… — каза Оленка.

— Ах, как можа да го мислиш дори един час… Нали ме познаваш, по-рано бях готов за всякакво безчинство: да съсека, да подпаля някого, да застрелям — това е нещо друго, но да изменя за облаги, за повишение — никога!… Защитавай ме, Боже, и ме съди!… Ти, ваша милост, си жена и не можеш да разбереш в какво се състои спасението на отечеството, ето защо не бива нито да заклеймяваш, нито да издаваш присъди. Тогава защо ме заклейми?… Защо издаде присъда?… Бог да е с тебе!… Обаче знай, че спасението е в ръцете на княз Радживил и на шведите, а който мисли и особено действа другояче, той именно погубва отечеството. Но сега не е време да разискваме, трябва да заминавам. Знай само, че не съм предател, не съм продажник. По-добре да загина, отколкото да стана някога такъв!… Знай, че неоснователно ме презря, неоснователно ме осъди на смърт… Заявявам ти това под клетва и на заминаване, а ти го казвам, за да ти река едновременно: прощавам ти от сърце, но и ти ми прости.

Панна Александра беше вече дошла напълно на себе си.

— Казваш, ваша милост, че неоснователно съм те обвинявала, това е вярно и аз признавам вината си… и моля за прошка.

Тук гласът й затрепера и сините й очи се напълниха със сълзи, а той започна да вика възбудено:

— Прощавам! Прощавам! Собствената си смърт бих ти простил!…

— Нека Бог те води, ваша милост, и те насочи в правия път, за да се отклониш от тоя, по който си се заблудил.

— Остави вече това! Остави това — извика Кмичиц трескаво, — за да не се роди отново несъгласие между нас. Не говори дали съм се заблудил или не. Всеки да върви според съвестта си, а Бог ще отсъди намеренията. Добре, че дойдох тук, че не заминах, без да се сбогувам. Дай ми ръката си за добър път… Само това, защото утре вече не ще те виждам, нито вдругиден, нито след месец, може би никога… Ех, Оленка!… В главата ми се е помътило… Оленка! Нима ние вече няма да се видим?…

Изобилни сълзи като бисери започнаха да падат от ресниците върху бузите й.

— Пане Анджей!… Откажи се от предателите… и всичко може да се уреди…

— Тихо!… Тихо!… — отговори Кмичиц с прекъсван глас. — Това е невъзможно!… Не мога… по-добре не говори нищо… По-добре да ме убият, мъката би била по-малка… За Бога! Защо се случва с нас така?!… Остани със здраве!… За последен път… А после нека смъртта склопи някъде там очите ми… Защо плачеш?… Не плачи, че ще полудея!…

И крайно възбуден, той я грабна през кръста насила и при все че тя се съпротивяваше, започна да целува очите й, устата й, после се хвърли пред нейните крака — накрай скочи като луд, хвана се за косата и побягна от стаята с възклика:

— И дяволът тук няма да помогне, не само червеният конец!…

През прозореца Оленка още го виждаше, когато възсядаше бързо коня си, после седемте конника тръгнаха. Шотландците, които бяха на стража при портата, взеха за почест с мускетите; после портата се затвори подир конниците и те вече не се виждаха по тъмния път между дърветата.

Настана пълна нощ.

Ковно и цялата страна отляво на река Вилия, както и всички пътища, бяха заети от неприятеля, ето защо пан Кмичиц не можеше да тръгне към Подлесието, по главния път от Ковно за Гродно и оттам за Бялисток, а тръгна по странични пътища от Кейдани, направо надолу по течението на Невяжа чак до Неман, която премина близо до Вилки, и се намери в Троцкото воеводство.

Цялата тая все пак не особено голяма част от пътя измина спокойно, тъй като областта се намираше един вид под ръката на Радживил. Градчетата, а тук-таме и селата бяха заети от придворни хетмански хоронгви или от малки отряди шведски райтари, които хетманът нарочно беше изпратил толкова далеко напред срещу частите на Золтаренко, настанили се току зад Вилия, за да се намери по-лесно повод за сблъсквания и война.

И Золтаренко би се радвал да „пошуми“ — според думите на хетмана — с шведите, но тия, на които беше помощник, не желаеха с тях война или най-малкото искаха да я отложат за колкото е възможно по-късно; затова Золтаренко бе получил най-строги заповеди да не преминава отвъд реката, а в случай че сам Радживил тръгне срещу него заедно с шведите, да отстъпва незабавно.

Поради тия причини страната отдясно на Вилия беше спокойна, но понеже през реката постоянно се гледаха от едната страна казашките стражи, а от другата шведските и радживиловските всеки момент един изстрел от мускет можеше да разпали страшна война.