Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Ще поемеш хоронгвата на Кмичиц — каза му князът — и командването на цялата конница. Кмичиц заминава.

По студеното лице на Ганхоф премина нещо като проблясък на радост. Не му се възлагаше мисията, но получаваше по-висок пост.

Той се поклони мълчаливо и каза:

— С вярна служба ще се отплатя на ваше княжеско височество за това благоволение!

После се изправи и зачака.

— Какво имаш да кажеш? — попита князът.

— Ваше княжеско височество! Тая сутрин пристигна един шляхтич от Вилкомеж, който донесе вест, че пан Сапеха е тръгнал с войската си срещу ваше княжеско височество.

Радживил трепна, но в миг овладя впечатлението си.

— Свободен си! — каза той на Ганхоф. И се замисли дълбоко.

Кмичиц се зае много енергично с приготовленията си за път, както и с подбора на хората, които щяха да го придружават, понеже беше решил да не пътува без свита, първо, заради собствената си сигурност, и второ, за авторитет на своята посланическа особа. Той бързаше, затова искаше да тръгне още същата вечер или — ако дъждът не престане — на другия ден сутринта. Най-сетне избра шестима сигурни хора, които служеха при него от по-рано, още в онова хубаво време, когато преди идването си в Любич беше водил партизанска борба срещу Ховански. Това бяха стари оршански авантюристи, готови да вървят подире му дори докрай света. Те бяха дребни шляхтичи и путни бояри, последни остатъци от силната някога чета, избита от Бутримите. Начело на тая свита застана вахмистър Сорока, някогашен слуга в семейството на Кмичиц, стар и много опитен войник, при все че върху него тежаха многобройни присъди за още по-многобройни своеволия.

След обяда хетманът даде на пан Анджей писмата и пропуск за пред шведските командири, с които младият посланик можеше да се срещне в по-значителните градове: сбогува се с него и го изпрати доста нежно, почти бащински, като му препоръчваше да бъде предпазлив и разумен.

В това време надвечер небето почна да се прояснява, слабото есенно слънце се показа над Кейдани и залезе зад червени облаци, разтеглени като дълги ивици на запад.

Нищо не пречеше да потеглят на път. Кмичиц тъкмо пиеше наздравица за тръгване с Ганхоф, Харламп и няколко други офицери, когато вече по здрач влезе Сорока и попита:

— Тръгваме ли, пане командир?

— След един час! — отвърна Кмичиц.

— Конете и хората са готови, чакат на двора… Вахмистърът излезе, а те още повече започнаха да чукат чашите, но Кмичиц повече се преструваше, че пие, а малко пиеше в действителност. Виното не му се услаждаше и не го удряше в главата, не подобряваше настроението му, обаче други бяха вече здравата пияни.

— Ваша милост полковник! — казваше Ганхоф. — Препоръчай ме на благоволението на княз Богуслав… Той е голям рицар, втори като него няма в Жечпосполита. Като отидеш там, все едно, че си отишъл във Франция. Друг език, други обичаи, а всеки може там да изучи етикецията по-добре, отколкото в кралския двор.

— Помня княз Богуслав от берестечката битка — каза Харламп. — Той имаше един полк драгуни, обучени напълно по френски, които изпълняваха както пехотна, така и конна служба. Офицерите бяха чисти французи, освен няколко холандци, а и от войниците по-голямата част бяха французи. И всички едни франтове… От всекиго миришеше на разни парфюми, сякаш се говореше, че когато някой прободял човек, казвал му: Pardonnez moi! Дори с простотията имали такова изискано държане. А княз Богуслав яздеше между тях с кърпа на шпагата си, винаги усмихнат, дори при най-голям огън, защото такава е френската мода — да се смеят, когато се пролива кръв. Лицето му беше изписано, веждите почернени с въглен, на което старите войници се подиграваха, а него наричаха кокотка. Веднага след боя му донасяха нови яки, за да бъде винаги наконтен като на пир, а косата му къдреха с маша и правеха от нея най-различни финтифлюшки. Но той е храбър мъж и пръв влизаше в най-силния огън. А и пан Калиновски извика на дуел, понеже му беше казал нещо, та чак негово величество кралят трябваше да ги помирява.

— Няма що! — каза Ганхоф. — На интересни неща има да се нагледаш, ваша милост, ще видиш и самия шведски крал, най-големия военачалник на света след нашия княз.

— И след пан Чарнецки — добави Харламп. — Все повече се говори за него.

— Пан Чарнецки е на страната на Ян Казимеж и затова е наш неприятел! — отвърна сурово Ганхоф.

— Странни неща стават по света — каза Харламп замислено. — Ако някой преди една или две години беше казал, че шведите ще дойдат тук, всички щяхме да мислим, че ще ги бием, а то гледайте, ваша милост панове…