Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Дали обаче без сбогуване?

Можеш ли да бъдеш толкова близо, а после толкова далече и да заминеш, без да кажеш нито дума? Ето докъде се стигна! Но какво да й каже?… Да отиде ли и да рече: „Всичко се развали… Върви, ваша милост панно, по своя път, а аз ще тръгна по своя!“ Защо, защо да й каже това, когато и без думи стана така. Ами че той вече не е неин годеник, както и тя не е и не ще бъде негова жена. Пропадна, скъса се онова, което беше, и няма да се върне, и не ще се свържат отново. Няма смисъл да си губи времето, думите и да си създава нова мъка.

„Няма да отида!“ — мислеше Кмичиц.

Но, от друга страна, тях ги свързва още волята на покойния. Трябва ясно и без гняв да се уговорят за вечна разлъка и той да й каже: „Ти, ваша милост панно, не ме искаш, ето защо аз ти връщам думата. Нека смятаме, че завещанието не е съществувало… и нека всеки търси щастието си, където може.“

Но тя може да отговори: „Аз отдавна вече съм ти заявила това, ваша милост, защо ми го повтаряш сега?“

— Няма да отида! Да става каквото ще! — повтори си Кмичиц.

И като нахлупи шапка на глава, излезе от стаята си в коридора. Искаше веднага да възседне коня и час по-скоро да се намери извън портите.

Внезапно в коридора сякаш нещо го хвана за косата…

Овладя го такова желание да я види, да й заговори, че престана да се колебае дали да отиде или не, престана да разсъждава и забърза или по-скоро полетя слепешком, сякаш искаше да се хвърли във водата.

Пред самата врата, пред която вече нямаше пост, той се натъкна на слугата на рошенския мечник.

— Пан мечникът в жилището ли си е? — попита той.

— Пан мечникът е при офицерите в оръжейната.

— А панна Александра?

— Тя е тук.

— Иди да й кажеш, че пан Кмичиц заминава на дълъг път и иска да я види.

Слугата послуша заповедта, но преди да се върне с отговора, Кмичиц натисна дръжката на вратата и влезе, без да пита.

— Идвам да се сбогувам с ваша милост, панно — каза той, — тъй като не зная дали ще се видим отново през живота си.

Внезапно той се обърна към слугата:

— Ти защо стоиш още тук?

— Ваша милост панно! — продължи Кмичиц, когато вратата се затвори след слугата. — Исках да замина, без да се сбогувам, но не можах. Един Бог знае кога ще се върна и дали ще се върна, защото е твърде възможно да ми се случи нещо. По-добре да не се разделяме с гняв в сърцата и обидени един от друг, та да не падне върху някого от нас Божието наказание. Ей, много бих искал да говоря, много бих искал да говоря, но езикът не може да изрази всичко. Ех, нямахме щастие, изглежда, такава е била Божията воля, нямахме, а сега, ако щеш, човече, с глава да удряш в стената, няма никакъв изход! Не ме обвинявай, ваша милост панно, и аз не ще те обвинявам. Но онова завещание вече не бива да се държи, защото, както казах, човешката воля не може да стори нищо против Божията. Дано Бог ти даде щастие и спокойствие. Важното е да си простим един на друг. Не зная какво ще ми се случи там, където отивам… Но повече не мога да търпя в такава мъка, свада, недоволство… Блъскам се между четирите стени на стаята без изход, ваша милост панно, без изход!… Нямам вече никаква работа тук, само се боря с мъките, само мисля по цели дни, та чак главата ме боли, за нещастното си положение и в края на краищата нищо не измислям… Нуждая се от заминаване както риба от вода, както птица от въздух, че иначе ще полудея.

— Дано Бог даде и на ваша милост щастие! — отговори панна Александра.

И тя стоеше пред него, сякаш зашеметена от заминаването му, от вида и думите на пан Кмичиц. По лицето й се рисуваше смущение и учудване и явно беше, че води борба със себе си, за да се овладее; а в това време гледаше с широко отворени очи към младия юнак.

— Аз не ти се сърдя, ваша милост… — каза тя след малко.

— По-добре да не беше ставало всичко това! — отговори Кмичиц. — Някакъв зъл дух влезе между нас и ни раздели като море. Нито можеш да преплуваш, нито да прегазиш тая вода… Човек не правеше това, което искаше, не вървеше натам, накъдето възнамеряваше, а сякаш нещо го тласкаше, докато и двамата стигнахме до безпътица. Но щом ще трябва да изчезнем един на друг от очите, тогава е по-добре поне отдалеко да си викнем: „Бог да ти е на помощ!“ Трябва също така, ваша милост панно, да знаеш, че обидата и гневът са едно, а жалбата друго. Аз се освободих от гнева, но в мене остана жалбата — може би не към ваша милост. Та знам ли и самият аз към кого и защо?… Колкото и да мисля, нищо не ще измисля, но ми се струва, че ще бъде по-леко и на двама ни, ако си поговорим. Ти ме смяташ за предател… и това ме боли най-много, защото кълна се в спасението на душата си, че не съм бил и няма да бъда предател!