Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

И тъгата на младия рицар се засилваше, но и убеждението, че върви по прав, а не по грешен път, му даваше отдавна неизпитано спокойствие. Двоуменията, угризенията, съмненията го напускаха постепенно и той вървеше напред, потъваше почти весело в безбрежните гори. Откак беше дошъл в Любич след славните му гонитби с Ховански, той не беше се чувствал толкова добре на света.

В едно нещо беше прав мустакатият Харламп — че няма по-добро лекарство срещу грижите и тревогите от пътуването. Пан Анджей имаше желязно здраве, а бодрото му настроение и желанието му за приключения се връщаха с всеки миг. Той виждаше тия приключения пред себе си и им се усмихваше, и бързаше безспир напред, като си позволяваше съвсем кратки почивки нощем.

Оленка непрекъснато стоеше пред духовния му взор разплакана, разтреперана в прегръдките му, и той си казваше: „Ще се върна.“

Понякога пред него се мярваше огромната мрачна и страшна фигура на хетмана. Но може би тъкмо защото все повече се отдалечаваше от нея, тая фигура му ставаше почти скъпа. Досега той се беше огъвал пред Радживил, сега започваше да го обича. Досега Радживил го грабваше, както мощният водовъртеж грабва и привлича всичко, което попадне в неговия кръг; сега Кмичиц чувстваше, че с цялата си душа желае да плува заедно с него.

И отдалече тоя грамаден воевода растеше все повече в очите на младия рицар и придобиваше почти свръхчовешки размери. Много пъти нощем, когато затваряше очи, за да заспи, пан Анджей виждаше хетмана, седнал на трон, по-висок от върховете на боровете. На главата си имаше корона, лицето му беше същото: мрачно, огромно, в ръцете си държеше меч и скиптър, а в нозете му се намираше цяла Полша.

И пан Анджей удряше мислено чело в земята пред това величие.

На третия ден от пътуването оставиха далеко зад себе си Неман и навлязоха в още по-гористи места. Те непрекъснато продължаваха да срещат по пътищата цели групи бежанци, а шляхтата, която не можеше да носи оръжие, почти без изключение отиваше в Прусия, за да избегне нападенията на неприятелските разезди, които тук не бяха държани в респект от шведските и радживиловските полкове, както край бреговете на Вилия, и понякога нахълтваха далече навътре в страната, почти до самата граница на електорска Прусия. Тяхната главна цел беше грабежът.

Много пъти това бяха чети, които уж принадлежаха към войските на Золтаренко, но всъщност не признаваха над себе си никаква власт — бяха просто разбойнически банди, така наречени „партии“, които понякога бяха командвани от местни разбойници. Те избягваха срещите в открит бой с войската и дори с градската стража, нападаха по-малките села, шляхтишките имения и пътниците.

Шляхтата ги унищожаваше по своя инициатива със своите хора и окичваше с тях крайпътните борове; все пак човек лесно можеше да попадне на значителни техни части в горите и затова пан Анджей трябваше да проявява сега необикновена бдителност.

Но малко по-далече, в Пилвишки на река Шешупа, пан Квичиц вече намери население, което си седеше спокойно на мястото. Гражданите обаче му разказваха, че само преди няколко дни староството било нападнато от силна част на Золтаренко, на брой около петстотин души, които според обичая си щели да изколят всички хора, а града да опожарят, ако неочаквано не дошла помощ, която сякаш паднала от небето.

— Ние вече бяхме претръпнали да мрем — казваше съдържателят на странноприемницата, в която беше спрял пан Анджей, — когато внезапно Божиите светии изпратиха някаква хоронгва. Отначало мислехме, че това е нов неприятел, а то били свои. Тогава те веднага се нахвърлиха срещу разбойниците на Золтаренко и след един час изтрепаха всичките; разбира се, че и ние им помогнахме.

— Каква хоронгва беше? — попита пан Анджей.

— Бог да ги поживи!… Те не казаха кои са, а ние не смеехме да питаме. Назобиха конете, взеха колкото сено и хляб имаше, и заминаха.

— Ами откъде дойдоха и накъде заминаха?

— Дойдоха от Козлова Руда и тръгнаха към юг. А ние, които преди това вече искахме да бягаме в гората, се разколебахме и останахме, понеже подстаростата ни каза, че след такъв урок неприятелят няма да надзърне скоро към нас.

Кмичиц се заинтересува силно от съобщението за тая битка, та продължи да пита:

— А не знаете ли кой беше полковник на тая хоронгва?

— Не знаем, но видяхме полковника, защото разговаря с нас на площада. Той е млад и тънък като игла. Не изглежда на такъв воин, какъвто е…