Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

В предвиждане на това хората отрано бягаха да търсят убежище по безопасни места. Затова страната беше спокойна, но и пуста. Навсякъде пан Анджей виждаше опустели градчета, залостени с пръти прозоречни капаци на шляхтишки домове и цели села обезлюдени.

Полята бяха също така пусти, защото тая година не бяха издигнали копни по тях. Простолюдието се криеше в бездънните гори, където откарваха и отнасяха всичко, каквото имаха, а шляхтата бягаше в съседната електорска Прусия, която засега беше напълно запазена от войната. Така че по пътищата движението беше необикновено, понеже броят на бежанците се увеличаваше и от ония, които успяваха да се прехвърлят от левия бряг на Вилия на десния, за да се отърват от гнета на Золтаренко.

Броят на тия бегълци беше огромен, особено на селяните, тъй като шляхтичите, които досега не бяха успели да се прехвърлят през реката, отидоха в робство или бяха убити по праговете на къщите си.

Затова пан Анджей постоянно срещаше цели групи селяни с жените и децата си, които караха пред себе си стада овце, коне и говеда. Тази част от Троцкото воеводство, която граничеше с електорска Прусия, беше богата и плодородна, та заможното население имаше какво да крие и пази. Близката зима не плашеше бегълците, които предпочитаха да чакат по-добри дни всред горските мъхове, в покрити със сняг землянки, отколкото да ги сполети смъртта от ръцете на неприятеля в родните им села.

Кмичиц често се приближаваше до групите бежанци или до огньовете, които светеха нощем в горските гъсталаци. Навсякъде, където попаднеше на хора от левия бряг на Вилия, от Ковненско или още по-далечни места, слушаше страшни разкази за жестокостите на Золтаренко и неговите хора, които колели населението до крак, без оглед на възраст и пол, горели селата, секли дори дърветата в градините, като оставяли само земя и вода. Никога татарските нападения не бяха оставяли подире си такива опустошения.

Враговете не само избивали жителите, ами преди това ги подлагали на най-фантастични изтезания. Много от тия хора бягаха умопобъркани. Нощем те изпълваха горските дебри със страшни викове; други, при все че бяха вече преминали отсам Неман и Вилия, при все че вече гори, гъсталаци и блата ги деляха от бандите на Золтаренко, живееха непрекъснато като в треска и очакване на нападение. Мнозина протягаха ръце към Кмичиц и неговите оршански конници и молеха за спасение и милосърдие, сякаш неприятелят се беше надвесил над тях.

Към Прусия бягаха и шляхтишки карети, които откарваха старци, жени и деца; зад тях се движеха коли с прислуга, покъщнина, хранителни припаси, добитък и вещи. Всичко беше изпаднало в паника, в ужас и мъка, че отива да се скита.

Понякога пан Анджей утешаваше тия нещастни хора, като им казваше, че шведите скоро вече ще преминат реката и ще очистят тамошния неприятел далеко напред. Тогава бегълците протягаха ръце към небето и казваха:

— Да даде Бог здраве, да даде Бог щастие на княза воевода, че докара храбър народ за нашата защита. Когато шведите навлязат, ние ще се върнем по домовете си, при нашите пепелища…

И всички благославяха княза. От уста на уста си предаваха вестта, че всеки момент той ще премине Вилия начело на собствените си и шведските войски. Предварително хвалеха шведската „скромност“, дисциплинираност и добро отношение към местните жители, Радживил наричаха литовски Гедеон 136 136 Библейски „съдия“, който се борил против вражеско нашествие. — Бел.прев. , Самсон, спасител. Тия хора, които идваха от места, където още димеше прясна кръв и пожар, го очакваха като спасител.

А Кмичиц, като слушаше тия благословии и пожелания, тия почти молитви, укрепваше вярата си в Радживил и си повтаряше в душата:

„Ето на какъв господар служа! Ще затворя очи и ще тръгна сляпо подир него. Понякога той е страшен и непонятен, но има по-голям ум от другите, по-добре знае какво е необходимо и само в него е спасението.“

При тая мисъл му ставаше по-леко и приятно на сърцето и той продължаваше пътя си по-бодро, като разделяше душата си между копнежа за Кейдани и размисъла за нещастното положение на отечеството.

Но мъката му се засилваше все повече. Той не хвърли червена панделка зад себе си, не поля с ведро вода първото огнище, защото преди всичко чувстваше, че няма полза от това, и второ, защото не искаше.

— Ех, да беше тя тук, да чуеше тия човешки плачове и вопли, не щеше да моли Бога да ме върне на правия път, не би казвала, че аз съм заблуден като ония еретици, които са изоставили истинската вяра. Но няма нищо! Рано или късно тя ще се убеди, ще разбере, че нейният ум е куцал… А тогава ще стане каквото Бог даде. Може би пак ще се срещнем в живота.