Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Не само ние, цяла Жечпосполита ги прие с отворени обятия — каза Ганхоф.

— Така е! Бога ми! — намеси се Кмичиц замислено.

— Освен пан Сапеха, и пан Гошевски, и пан Чарнецки, и коронните хетмани! — каза Харламп.

— По-добре да не говорим за това! — отговори Ганхоф. — Е, ваша милост полковник, връщай се жив и здрав… Повишение те чака тук…

— И панна Билевичувна — добави Харламп.

— С панна Билевичувна да нямаш работа, ваша милост! — отговори Кмичиц рязко.

— Разбира се, че нямам, аз съм вече стар. Последния път… Чакайте, ваша милост панове… кога беше това?… Аха! Последния път през време на избора на милостиво владичестващия днес Ян Казимеж…

— Ти, ваша милост, трябва да се отвикнеш от тоя език! — прекъсна го Ганхоф. — Днес над нас владичества милостиво Карл Густав.

— Вярно!… Consuetudo altera natura 134 134 Навикът е по-силен от природата (лат.). — Бел.прев. … Та последен път страшно се влюбих по време на избора на нашия бивш крал и велик литовски княз Ян Казимеж в една девойка от придворните на княгинята, съпруга на княз Йереми. Хубава беше, дяволицата… Но щом се опитах да я погледна от по-близо в очите, пан Володиовски веднага ми препречваше сабята си. Щях да се бия с него, но между нас се изпречи Богун и Володиовски го изтърбуши като заек. Ако не беше това, толкова щяхте и да ме видите днес жив, ваша милост панове. Но тогава бях готов да се бия дори с дявола. Пък и Володиовски ми пречеше само per amicitam 135 135 От приятелско чувство (лат.). — Бел.прев. , тъй като тя била сгодена с друг, още по-голям побойник… Ей, казвам ви, ваша милост панове, мислех, че ще изсъхна… Нищо не ми се ядеше, нищо не ми се пиеше… Едва когато нашият княз ме изпрати от Варшава чак в Смоленск, тогава успях да изтръскам това си чувство по пътя. Няма по-добро лекарство срещу такава мъка от пътуването. Още при първата миля ми стана по-леко, а докато стигна до Вилно, изветря ми от главата и до днес можах да издържа като ерген. Ето, това е! Срещу несподелената любов няма нищо по-добро от пътуването!

— Така ли мислиш, ваша милост? — попита Кмичиц.

— Разбира се! Дано дяволите отвлекат всички хубавици от цяла Литва и кралството! Те вече не ми трябват.

— И без сбогуване ли замина, ваша милост?

— Без сбогуване, само хвърлих зад себе си една червена корделка, както ме посъветва една стара жена, много опитна по любовните работи.

— Наздраве, ваша милост — обади се Ганхоф, като отново се обърна към пан Анджей.

— Наздраве! — отговори Кмичиц. — От сърце благодаря!

— До дъно! До дъно! Ти, ваша милост, трябва да се качваш вече на коня, а и нас ни служба чака. Дано Бог води ваша милост и да те отведе, където трябва!

— Останете със здраве!

— Червена корделка хвърли зад себе си — каза Харламп — или на първата нощувка лично ти залей огъня с ведро вода. Помни, ваша милост… ако искаш да забравиш!…

— Сбогом, ваша милост панове!

— Няма да се видим скоро!

— А може някъде на бойното поле — добави Ганхоф. — Дай, Боже, един до друг, а не един срещу друг.

— Другояче не може да бъде! — отвърна Кмичиц. И офицерите излязоха.

Часовникът на кулата удари седем. На двора конете тропаха с копита по каменните плочи, а през прозореца се виждаха хората, които чакаха готови. Странно безпокойство обзе пан Анджей. Той си повтаряше: „Заминавам! Заминавам!“ Въображението нижеше пред очите му неизвестни страни и тълпа от непознати лица, които предстоеше да види, а едновременно го овладяваше такова удивление при мисълта за това пътуване, сякаш никога по-рано не беше мислил за него.

„Трябва да се качвам на коня и да тръгвам, а каквото се случи, да се случи… Каквото стане, да стане!“ — мислеше той.

Сега обаче, когато конете вече пръхтяха зад прозореца и часът за заминаване удари, той чувстваше, че оня живот там ще бъде чужд, а всичко, с което се беше сживял, с което бе свикнал, сраснал въпреки волята си с цялата си душа и сърце, то ще остане в тая страна, в тая околност, в тоя град. Някогашният Кмичиц също ще остане тук, а ще замине сякаш друг човек, толкова чужд на всички, както и всички там ще му бъдат толкова чужди. Там ще трябва да започне съвсем нов живот, а един Бог знае дали ще има желание за това.

Душата на пан Анджей беше смъртно уморена и затова сега той се чувстваше безсилен пред тия нови перспективи и нови хора… Той помисли, че и тук му беше зле, и там ще му бъде зле или най-малко извънредно тежко.

Но време е вече! Време! Трябва да нахлупи шапка на глава и да тръгва!