Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Какво трябва да му кажа?

— Това, което аз не ще мога да му пиша… Но трябва майсторски да му се внушава. Да пази Бог да не се издадеш, че от мене си чул, че желая короната. За такова нещо е още рано… Но казвай, че тук цялата шляхта в Жмудж и в Литва говори за това и гледа със симпатия на тая възможност, че самите шведи открито приказват за това; че си чул и при краля… Ще гледаш да разбереш кой от придворните е близък на маршала и ще му внушиш следната мисъл: ако Любомирски мине на страната на шведите, като награда да поиска сключването на брак между Хераклиуш и Радживилувна, а после нека подкрепи Радживил да заеме трона на великото княжество, та след време да го наследи Хераклиуш. Не само това; подхвърли и друго — че ако Хераклиуш сложи веднъж литовската корона, тогава с течение на времето може да бъде повикан и на полския трон и така двете корони ще могат отново да се съединят чрез двата рода. Ако там не се хванат с две ръце на тая въдица, ще се покажат малки хора. Който не се цели високо и се уплаши от големите замисли, той нека се задоволява с жезълче, боздуганче, кастеланство, нека служи и превива врат, нека печели благоволение чрез камериерите, защото не заслужава нищо повече!… А мене Бог ме е създал за нещо друго и затова смея да протегна ръка към всичко, което се намира в човешките възможности, и да стигна чак до оная граница, която сам Бог е поставил на човешката мощ!

Тук князът наистина протегна ръце, сякаш искаше да вземе в тях някаква невидима корона, и пламна цял като факел, но изведнъж от вълнението отново усети липса на въздух в гърлото.

След малко обаче се успокои и каза с прекъснат глас:

— Ето… когато душата хвърчи… сякаш към слънцето… болестта казва своето memento 133 133 Помни (смъртта) (лат.). — Бел.прев. … Нека става каквото ще… по-добре смъртта да ме намери на трона… отколкото в кралското преддверие…

— Да извикам ли лекаря? — попита Кмичиц. Радживил замаха с ръка.

— Няма нужда… Няма нужда… Вече ми е по-добре… Ето всичко, което имах да ти кажа… Освен това очите ти да бъдат отворени, ушите също… Следи още какво ще предприемат пановете Потоцки. Те са винаги заедно и верни на династията Ваза… и могъщи… Конецполски и пановете Собески също не се знае накъде ще наклонят… Гледай и се учи… Ето че и задухът ми мина… Разбра ли всичко, expedite?

— Разбрах. Ако сбъркам нещо, ще е по моя вина.

— Писмата съм вече написал, остават само няколко. Кога искаш да тръгнеш?

— Още днес! Час по-скоро!…

— Нямаш ли някаква молба към мене?

— Ваше княжеско височество!… — започна Кмичиц. И прекъсна внезапно.

Думите с мъка излизаха от устата му, а по лицето му се рисуваше принуда и смущение.

— Говори смело! — каза хетманът.

— Моля — каза Кмичиц — рошенският мечник и тя… да нямат тук никакви неприятности!…

— Бъди сигурен. Но виждам, че ти още обичаш момичето?

— Не може да бъде! — каза Кмичиц. — Та знам ли аз!… Един час я обичам, един час я мразя… Дяволът знае! Свърши се вече, както казах… Само мъката остана… Не я искам, но не ща и друг да я вземе… Нека ваше княжеско височество не допусне това… Сам не зная какво приказвам… Трябва да замина, да замина час по-скоро! Не обръщай внимание на думите ми, ваше княжеско височество. Бог ще ми върне разума, щом изляза от портата…

— Разбирам това: докато чувството не изстине с течение на времето, макар човек сам да не иска нещо, пари го мисълта, че може друг да го вземе. Но ти бъди спокоен, тук не ще допусна никого, а оттук няма да заминат. Скоро навсякъде ще бъде пълно с чужда войска и опасно!… Най-добре ще е да я изпратя в Тауроги край Тилжа, където пребивава княгинята… Бъди спокоен, Анджей!… Върви, приготви се за път и ела при мене за обед…

Кмичиц се поклони и излезе, а Радживил започна да диша дълбоко. Той беше доволен от заминаването на Кмичиц. Оставаше му неговата хоронгва и име като привърженик, а за личността малко го беше грижа.

Напротив, със заминаването си Кмичиц можеше да му окаже значителни услуги; а в Кейдани вече му тежеше отдавна. Хетманът беше по-сигурен в него, когато е далече, отколкото близо. Дивата фантазия и избухливост на Кмичиц можеха всеки момент да предизвикат в Кейдани конфликт и разрив, извънредно опасни и за двамата. Заминаването му отстраняваше тази опасност.

— Заминавай, въплътени дяволе, и служи! — измърмори князът, загледан към вратата, през която беше излязъл оршанският хоронжи.

После повика пажа и му заповяда да покани Ганхоф.