Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Самият аз имам сабя за защита, а своите имам с какво да откупя! — каза Кмичиц.

— Ах! Значи аз съм ти заложник! — каза князът.

И въпреки целия си гняв отдъхна спокойно; в тоя миг разбра едно: че животът ме не е заплашен в никакъв случай, защото личността му е много необходима на Кмичиц. Реши да се възползва от това.

И пак се впуснаха тръс и след един час път видяха двама конници, всеки от които караше по два товарни коня. Това бяха хората на Кмичиц, изпратени по-рано от Пилвишки.

— Какво има? — попита ги Кмичиц.

— Конете ни се страшно измориха, ваша милост, защото досега не сме почивали никъде.

— Ей сега ще починем!…

— На завоя се вижда някаква къща, може би е кръчма.

— Нека вахмистърът избърза напред и приготви зоб. Кръчма, не кръчма, ще трябва да спрем!…

— Слушам, пане командир.

Сорока даде воля на коня си, а те тръгнаха след него бавно. Кмичиц яздеше от едната страна на княза, Любенец от другата. Князът се бе успокоил напълно и повече не увличаше пан Анджей в разговор. Изглежда, че беше уморен от пътя или пък от положението, в което се намираше, та бе склонил леко глава върху гърдите си, а очите му бяха притворени. Все пак от време на време хвърляше встрани поглед ту към Кмичиц, ту към Любенец, които държаха поводите на коня му, сякаш оглеждаше кого ще може да събори по-лесно, за да се изтръгне на свобода.

В това време се приближиха до крайпътната сграда на края на гората. То не беше кръчма, а ковачница и коларска работилница едновременно, в която пътниците се спираха, за да подковат конете си и да поправят колите. Между самата ковачница и пътя се простираше малка неоградена площадка, обрасла с рядка, утъпкана трева; тук-таме по тая площадка бяха разхвърляни останки от коли и строшени колела, но нямаше никакъв пътник, само конят на Сорока беше завързан за един стълб. Самият Сорока разговаряше пред ковачницата с ковача татарин и двамата му помощници.

— Не ще ни е много обилна храната — каза князът усмихнато, — тук не може да се получи нищо.

— Ние носим храна и водка — каза пан Кмичиц.

— Това е добре! Ще трябва да наберем сили.

В това време спряха. Кмичиц мушна пистолета си в пояса, скочи от седлото и като предаде жребеца си в ръцете на Сорока, отново хвана за поводите княжеския кон, който Любенец все пак не изпускаше из ръка от другата страна.

— Ваше княжеско височество, благоволете да слезете от коня! — каза пан Анджей.

— Защо? Ще ям и пия на седлото — каза князът и се наведе към него.

— Моля, на земята! — извика Кмичиц заплашително.

— А ти в земята! — изкрещя князът със страшен глас и като изтръгна със светкавична бързина пистолета от пояса на Кмичиц, гръмна в самото му лице.

— Господи, света Богородице! — викна Кмичиц.

В тоя миг конят, който яздеше князът, боднат с шпорите, се вдигна така на двата си крака, че почти съвсем се изправи, а князът се превъртя на седлото като змия към Любенец и с всичка сила на мощната си ръка го храсна с пистолета между очите.

Любенец изкрещя пронизително и падна от коня.

Докато другите разберат какво бе станало, докато се опомнят, докато викът на ужас замре на устните им, Богуслав ги разблъска като буря, изскочи от площадката на пътя и се понесе като вихър към Пилвишки.

— Хващай! Дръж! Бий! — разнесоха се диви гласове. Трима войници, които още бяха на конете, се спуснаха подир него; Сорока пък грабна мускета, опрян на стената, и почна да се цели в беглеца или по-скоро в коня му.

А жребецът се изпъна като сърна и бягаше с бързината на стрела, пусната от лък. Изтрещя изстрел. Сорока изтича през дима, за да види по-добре резултата; заслони очите си с ръка, погледа известно време и най-сетне викна:

— Не улучих!

В тоя момент Богуслав изчезна зад завоя, а подире му изчезнаха и преследвачите.

Тогава вахмистърът се обърна към ковача и помощниците му, които чак досега гледаха с ням ужас това, което се случи, и викна:

— Вода!

Ковачите се спуснаха да теглят геранилото, а Сорока клекна при проснатия неподвижно пан Анджей. Лицето на Кмичиц беше покрито със сажди от гърма и с висулки кръв — очите му бяха затворени, лявата вежда, клепачът и левият мустак опърлени. Вахмистърът започна най-напред да докосва леко с пръсти черепа му. Опипва го дълго и предпазливо, след което измърмори:

— Главата е цяла…

Кмичиц обаче не даваше признаци на живот и кръвта бликаше обилно от лицето му. В това време ковачите донесоха ведро с вода и парцали за бърсане. Сорока се залови също така бавно и внимателно да мие лицето на Кмичиц.